Стивън Кинг - Бягащият човек

„Копеле…“ — гласът на Маккоун му изневеряваше. Той произнасяше думите само с устни. Лицето му беше сгърчено и смачкано като лицето на лошо използвана кукла.

Ричърдс продължаваше да се смее. Държеше се за креслото си и се смееше…

…междинно отчитане — минус 022…

Гласът на Холоуей го информира, че самолетът пресича границата между Канада и щата Върмънт. Ричърдс се надяваше, че си знае работата — той сам не виждаше под самолета нищо друго освен тъмнина и редки светли точки. Внимателно остави кафето си и каза:

— Можете ли да ми дадете карта на Северна Америка, капитан Холоуей?

— Физическа или политическа? — намеси се нов глас.

Ричърдс предположи, че е навигаторът. Сега от него очакваха да се направи на достатъчно глупав, че да не знае коя карта иска.

А той наистина не знаеше.

— И двете.

— Жената ли ще изпратите за тях?

— Как се казваш, сладур?

Последва колебливото мълчание на човек, който изведнъж разбира, че е нарочен.

— Донъхю.

— Имаш крака, Донъхю. Що не си ги довлечеш тук отзад?

Донъхю ги довлече. Имаше дълга коса, сресана назад като на латиноамериканец, а панталоните му бяха ушити толкова тесни, че открояваха отпред на чатала нещо подобно на две топки за голф. Картите бяха обвити в меко прозрачно фолио. Ричърдс не знаеше в какво са обвити топките на Донъхю.

— Не исках да излизам от кабината — каза навигаторът.

Ричърдс познаваше хора като него. Заможни мъже с много свободно време, които обикаляха местата за забавление в големите градове. Обикаляха ги на групи, понякога пеша, по-често в хеликоптери. Педерасти. Хомосексуализмът, разбира се, трябваше да бъде изкоренен. "Спасете тоалетните ни. Те рядко излизаха от полутъмните улици за забавления в пълния мрак на гетата. А когато го правеха, там им съдираха задниците от бой.

Донъхю смутено се размърда под дългия поглед на Ричърдс.

— Нещо друго?

— Ти педераст ли си, сладур?

— Ъ?

— Няма значение. Връщай се да им помагаш.

Донъхю бързо се върна в кабината.

Ричърдс почти веднага разбра, че картата с градовете и пътищата е политическа. Изтегли с пръст една линия от Дери на запад между Върмънт и Канада и откри местоположението им.

— Капитан Холоуей?

— Да.

— Завийте вляво.

— Ъ? — Холоуей звучеше искрено изненадан.

— На юг, искам да кажа… Ще летим на юг. И помнете, че…

— Помня. Не се притеснявайте.

Самолетът се наклони. Маккоун седеше свит в стола, в който беше паднал, и гледаше Ричърдс с жадни и жестоки очи.

…междинно отчитане — минус 021…

Ричърдс усещаше, че непрекъснато потъва и изплува от дрямката и това го плашеше. Постоянното бучене на двигателите коварно го приспиваше. Маккоун беше наясно какво става и позата на тялото му ставаше все по-дебнеща. Амелия също знаеше. Седеше в едно кресло в средата на салона и наблюдаваше и двамата. Ричърдс изпи още две чаши кафе. Не помогнаха много. Все по-трудно му ставаше да се концентрира върху картата и равния глас на Холоуей, който даваше сведения за полета. Накрая притисна с юмрук раната в хълбока си. Болката беше рязка и силна, подейства му като ледена вода в лицето. От ъглите на стиснатите му устни се изтръгна свистящ, полупрошепнат писък. Кръвта намокри ризата му и се стече по ръката му. Амелия зарида.

— Ще прелетим над Олбъни след около шест минути — каза Холоуей. — Ако погледнете навън, ще го видите от лявата страна.

— Успокой се — Ричърдс говореше на себе си. — Успокой се. Просто се успокой.

„Господи, скоро ли ще свърши? Да. Съвсем скоро.“ Беше седем часът и четиридесет и пет минути.

…междинно отчитане — минус 020…

Сигурно беше лош сън, кошмар, изпълзял от тъмнината в болезнения сумрак на полубудното му съзнание. Вероятно халюцинираше. Половината от мозъка му се концентрираше върху маршрута и постоянната опасност от Маккоун. Нещо черно завладяваше другата половина. Нещо се движеше в мрака. Много неща.

Продължавайте да следите.

Огромни, виещи се сервомеханизми се въртяха в нощта. Инфрачервени очи блестяха в непознати спектри. Бледозелена светлина от скали и въртящи се очи на радарни екрани.

Прихванахме го. Прихванахме самолета.

Камиони се тресяха по прашни пътища и огромни чинии се носеха в нощното небе. Безкрайни потоци електрони летяха на невидими прилепови криле. Отекващ гръм. На радарен екран лъчът осветяваше за миг една точка и тя продължаваше да се движи на юг зад стъклото, докато лъчът не я освети при следващата си обиколка.