Стивън Кинг - Бягащият човек

Тя кимна. Ричърдс се замисли и отново написа: „Защо ги излъга?“

Тя измъкна молива от ръката му, задържа го за момент над коляното му и написа: „Не знам. Накарахте ме да се почувствам като убиец. Жена ви. Изглеждахте толкова…“ — Моливът спря, поколеба се и надраска: „…нещастен“.

Ричърдс повдигна вежди и леко се усмихна. Заболя го, когато разтегна устните си. Предложи й да продължи, но тя поклати глава. Ричърдс написа: „Започни след около пет минути.“

Амелия кимна. Той смачка листа и го натъпка в пепелника в страничната облегалка. После го запали. Хартията запламтя ярко и стъклото отрази блясъка. После се сви и замря във фигура от пепел, която Ричърдс замислено смачка с пръст.

След около пет минути Амелия се разплака. Звучеше толкова естествено, че в първия момент Ричърдс се сепна. После си помисли, че вероятно жената наистина не играе.

— Моля ви, недейте — каза тя. — Не карайте онзи човек да ви… предизвиква. Нищо не съм ви направила. Искам да си ида вкъщи при съпруга си. Имам и дъщеря. На шест години. Ще пита къде е майка й.

Веждата на Ричърдс нервно потрепна. Не искаше от нея да го изиграе толкова добре. Не толкова добре.

— Той е тъп — каза Ричърдс, като се опитваше да забрави невидимата си публика, — но не чак толкова. Всичко ще е наред, мисис Уилямс.

— Лесно ви е. Вие нямате какво да губите.

Не й отговори. Беше напълно права. Нямаше нищо, което вече да не е загубил.

— Покажете му! За Бога, защо не му го покажете. Тогава ще повярва и ще каже на хората си на земята да спрат. Те са насочили ракети срещу нас. Чух го да го казва.

— Не мога да му го покажа. За да го извадя от джоба си, ще трябва да отпусна спусъка или да рискувам да гръмне ненадейно. Освен това — добави той подигравателно — не мисля, че бих му го показал, ако можех. Той е от копелетата, които имат какво да губят. Нека се поти.

— Няма да издържа — каза глухо тя. — Ще се хвърля върху вас и всичко ще свърши. И без това такъв ще ни е краят, нали?

— Не… — започна той, но вратата за втора класа се отвори и Маккоун влезе. Лицето му беше спокойно, но под спокойствието нещо странно проблясваше. Ричърдс веднага позна цвета на страха — восъчно бял и лъскав.

— Мисис Уилямс — каза бързо Маккоун, — кафе, ако обичате. За седем души. Страхувам се, че ще трябва да заместите стюардесата на този полет.

Тя се повдигна, без да погледне никого.

— Къде?

— Направо — каза меко Маккоун. — Само направо. — Той беше внимателен, някак смутено примигваше с очи и беше готов да се хвърли към нея в момента, в който тя посегне към Ричърдс.

Тя тръгна по пътеката, без да се обръща назад. Маккоун погледна Ричърдс и каза:

— Ще се откажеш ли, ако ти обещая амнистия, приятел?

— „Приятел“. Тази дума звучи наистина мазно в устата ти! — Ричърдс сви свободната си ръка и я погледна. Беше набраздена от малки поточета засъхнала кръв, издрана от бягството му през горите на Южен Мейн. — Наистина мазно. Звучи като две кила тлъсти хамбургери в печката. Само това можеш да намериш в магазините на Кооп сити — той погледна добре прикритото шкембе на Маккоун. — А това това май е направено от крехко месце. А и кройката е чудесна. Никой не е дебел в добре скроени дрехи! Само там отдясно нещо се издува.

— Амнистия — повтори Маккоун. — Как ти звучи?

— Като лъжа — усмихна се Ричърдс. — Като тлъста шибана лъжа. Защо си мислиш, че не знам, че не си нищо повече от наемна ръка?

Маккоун почервеня. Не беше просто изчервяване, лицето му стана тъмно, почти кафяво.

— Хубаво ще е да те осъдя, както аз си знам и аз да ти изпълня присъдата. Имаме куршуми, от които главата ти ще заприлича на тиква, хвърлена на тротоара от покрива на небостъргач. Напълнени са с газ. Избухват при контакт с твърдо тяло. Ако те улучат в червата…

Ричърдс изкрещя:

— Кра-а-ай! Дърпам спусъка!

Маккоун изпищя. Отстъпи две крачки, задникът му опря в страничната облегалка на едно кресло, той изгуби равновесие и падна в него, а ръцете му се размахаха във въздуха около главата му в безумни отбранителни жестове.

Ръцете му замръзнаха с разперени пръсти, като препарирани птици. Лицето му гледаше през гротескната им рамка като ужасна пластмасова маска, на която някой е сложил за майтап чифт очила.

Ричърдс започна да се смее. Звукът в началото беше накъсан, несигурен, чужд за ушите му. От колко време беше забравил истинския смях, искрения, този, който излиза свободно и неудържимо от дъното на стомаха? Струваше му се, че никога не го е познавал през целия си сив, труден, честен живот.