Стивън Кинг - Бягащият човек

— Къде? — прошепна тя.

Не отговори. Той самият тепърва щеше да разбере.

…междинно отчитане — минус 025…

Двамата полицаи, дежурни на източния вход на летището, наблюдаваха как огромният лайнер се плъзга по пистата с все по-голяма скорост. Светлините му примигваха в оранжево и зелено в сгъстяващия се мрак, а воят на двигателите блъскаше в ушите им.

— Тръгна. Господи, тръгна.

— Къде? — попита другият.

Тъмният силует се отдели от земята. Шумът от двигателите заприлича на артилерийска стрелба рано сутрин. Самолетът се издигаше под прав ъгъл, реален, осезаем, прозаичен като пакетче масло в чиния, което никак не можеш да свържеш с полет.

— Мислиш ли, че има динамит?

— По дяволите, не знам.

Грохотът достигаше до тях на заглъхващи вълни.

— Но едно нещо ще ти кажа — първият обърна гръб на изчезващите светлини и вдигна ръката си. — Радвам се, че взе онова копеле със себе си. Маккоун.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Ако не съм длъжен да отговоря.

— Иска ли ти се да дръпне спусъка?

Полицаят дълго време не отговори. Звукът от самолета ставаше все по-слаб, докато накрая се превърна в спомен, от който земята продължаваше слабо да потрепва.

— Да.

— Мислиш ли, че ще го направи?

Една усмивка проблясна в тъмнината:

— Мисля, че ще гръмне много, много силно, приятелю.

…междинно отчитане — минус 024…

Земята бе пропаднала под тях.

Ричърдс беше впил поглед навън, омагьосан, хипнотизиран от гледката. По време на предишния си полет бе спал, сякаш за да запази сетивата си за този. Небето беше помръкнало и приличаше на кадифе, с цвят, спрял на границата между тъмновиолетовото и червеното. През него надничаха потрепващи звезди. На западния хоризонт всичко, което още напомняше за слънцето, беше една оранжева ивица, която не хвърляше никаква светлина на Земята. Под тях някакъв град се бе превърнал в гнездо от светли точки. Ричърдс реши, че е Дери.

— Мистър Ричърдс?

— Да — той подскочи в креслото си като ужилен.

— Сега летим, като описваме големи кръгове във въздуха над летище Войт. Чакаме инструкциите ви.

Ричърдс се замисли. Не трябваше да се издава.

— Коя е минималната височина, на която можете да летите?

Настъпи дълго мълчание, докато пилотите се съвещаваха.

— На седемстотин метра все още ще е безопасно — каза предпазливо Холоуей. — Ще бъде против заповедите на Управлението за национална безопасност, но…

— Няма значение. Принуден съм до известна степен да се оставя в ръцете ви, мистър Холоуей. Много малко разбирам от летене и предполагам, че са ви информирали за това. Но, моля ви, не забравяйте, че хората, които са пълни с гениални идеи как да ни изиграят, са долу на земята, извън всяка опасност. Ако ме излъжете за нещо и разбера…

— Никой няма да лъже. Единствената ни цел е да приземим това нещо така, както излетяхме.

— Добре. Добре — Ричърдс отново се замисли.

Амелия Уилямс седеше вдървено до него с ръце в скута.

— Карайте на юг — каза рязко той. — Седемстотин метра. И ми съобщавайте имената, докато летим, ако обичате.

— Имената?

— Над каквото летим — градове, реки… За втори път съм в самолет.

— Разбирам — в гласа на Холоуей се чувстваше облекчение.

Самолетът потъна под краката им и светлата линия на залеза се наклони. Ричърдс гледаше очарован. Сега тя блестеше косо в дебелото стъкло и зад него пробягваха тънки слънчеви лъчи. „Преследваме слънцето — помисли си Ричърдс. — Не е ли чудесно?“

Беше шест часът и тридесет и пет минути.

…междинно отчитане — минус 023…

Едва сега Ричърдс се загледа в гърба на креслото срещу него. В един джоб имаше книжка с инструкции. При турболенция затегнете коланите. Ако в салона падне налягането, сложете си кислородната маска, която ще увисне пред вас. При повреда в двигателите стюардесата ще ви даде по-нататъшни инструкции. В случай на експлозия и незабавна смърт, надявайте се, че пломбите в устата ви са достатъчни, за да разпознаят трупа ви.

На нивото на очите имаше малък екран. Надписът на металната пластинка под него обясняваше, че смяната на каналите става бързо и зрителят трябва чрез докосване на копчето да определи какво му се гледа. По-ниско и вдясно от екрана имаше бележник на авиокомпанията и молив „Джи Ей“ на верижка. Ричърдс откъсна един лист, подложи го удобно на коляното си и написа: „Деветдесет и девет на сто ни подслушват с микрофон в обувката, в косата или на ревера ти. Сигурен съм, че Маккоун дебне да се изпуснеш. След малко се разплачи и ме помоли да не дърпам спусъка. Това ще увеличи шансовете ни. Ще го направиш ли?“