Стивън Кинг - Бягащият човек

Едно момче дотича до Ричърдс, докато той наместваше патериците под мишниците си. Сгърчени, лъскави белези от изгаряния бяха превърнали едната половина от лицето му в някакво ужасно подобие на Франкенщайн.

— Искаш ли „Скаг“, мистър? Бива го. Право на луната те качва — момчето тихо се кискаше, а подутата, осеяна с буци кожа на обгорялото му лице се свиваше и подскачаше.

— Чупката — кратко му отвърна Ричърдс.

Момчето се опита да избие с ритник една от патериците, но Ричърдс замахна с другата и я стовари върху задника му. Момчето избяга, като псуваше непрекъснато.

Бавно изкачи хлътналите каменни стъпала и погледна вратата. Някога синя, сега боята беше избледняла и олющена, придобила цвета на изнуреното небе на пустинята. Секачът на някой вандал се бе погрижил за някога съществуващия звънец.

Ричърдс почука и зачака. Нищо. Отново почука.

Вече бе късно следобед и студът бавно пропълзяваше по улицата. От парка от другата страна слабо се чуваше тъжното пропукване на октомврийските клони, разделящи се с листата си.

Тук нямаше никой. Беше време да си тръгва. Въпреки това почука още веднъж, странно убеден, че вътре все пак има някой.

Този път беше възнаграден — звук от бавно тътрещи се чехли. Спряха пред вратата.

— Кой е? Нищо не купувам. Махай се.

— Казаха ми да ви се обадя.

Капачето на шпионката изскърца и едно кафяво око надникна отвътре. После капачето хлопна на мястото си.

— Не те познавам — кратко и ясно.

— Казаха ми да потърся Елтън Паракис…

Неохотно:

— А, ти си от ония…

Зад вратата започнаха да се превъртат ключалки, едно по едно да се издърпват резета. Освобождаваха се вериги. Чу се изщракване, когато се прибра езичето на една брава „Йейл“, после на още една. Тежката греда на резе „Трапболт“ издрънча, освободена от скобите си.

Вратата се отвори и Ричърдс се изправи пред една кокалеста жена с възлести ръце и без никакъв бюст. Лицето й беше гладко, почти като на ангел, но изглеждаше така, сякаш бе понесло безброй невидими удари, юмруци и ъперкъти в нерегламентирания си двубой с времето. Вероятно времето печелеше, но и тя не се даваше лесно. Беше почти метър и осемдесет висока дори с тънките, безформени чехли на краката, а подутите й от артрита колене приличаха на два дънера. Беше увила косата си в тюрбан от хавлиена кърпа. Кафявите й очи, които го гледаха дълбоко изпод веждите (самите вежди отчаяно се държаха над пропастта като планински храсти, борещи се с безводието и височината), бяха умни, но сякаш подивели от страх или от ярост. По-късно Ричърдс разбра, че тя е просто объркана, наплашена, олюляваща се на ръба на лудостта.

— Аз съм Вирджиния Паракис — каза глухо тя. — Майката на Елтън Паракис. Влезте.

…междинно отчитане — минус 051…

Когато влязоха в кухнята, за да запари чая, тя все още не го бе познала.

Къщата беше стара, рушаща се и мрачна, обзаведена с добре познатите на Ричърдс от собствения му дом вехтории.

— Елтън сега го няма — каза тя, надвесена над очукания алуминиев чайник върху газовия котлон. Тук светлината беше по-ярка, виждаха се кафявите петна от влага по тапетите, умрелите мухи по первазите — спомени от последното лято, почернелите ръбове на издутите парчета линолеум по пода, купчина мокра амбалажна хартия под прокапалата водопроводна тръба. Миришеше на някакъв дезинфекционен препарат и Ричърдс си представи умиращи хора в болнични стаи.

Тя прекоси стаята и подутите й пръсти с усилие затърсиха нещо сред боклуците, струпани върху шкафа, докато най-накрая извади две торбички чай, едната вече използвана. Даде му използваната. Ричърдс не се изненада.

— Той работи — жената слабо наблегна на втората дума и фразата прозвуча като обвинение. — Праща те оня човек от Бостън, дето Елти му пише за замърсяването, нали?

— Да, мисис Паракис.

— Запознаха се в Бостън. Моят Елтън оправяше автоматите за цигари и други дреболии. — Изпъчи се самодоволно и после пое обратно пътя към печката през дюните от линолеум. — казах на Елти, че това, дето го прави Брейдли, е противозаконно. Казах му, че може да го доведе до затвор или нещо по-лошо. Той не ме слуша. Не и мен, старата му майка. — Тя се усмихна мило, най-после наклеветила сина си. — Той все си строеше нещо… Когато беше момче, построи къща под бряста с четири стаи. Това беше, преди да отсекат дървото. Но да построиш станция за измерване на замърсяването в Портлънд беше идея на оня, черния.

Тя потопи торбичките в две купи и остана с гръб към Ричърдс, докато сгряваше ръцете си на котлона.