Стивън Кинг - Бягащият човек

Преодоля нерешителността си малко след единадесет часа. Беше невъзможно да остане. Знаеше, че са го надушили.

Взе бастуна си, бавно отиде до асансьорите, почуквайки с него, и слезе във фоайето.

— Излизате ли, отец Граснър? — попита дежурният администратор с приятната си, снизходителна усмивка.

— Почивен ден — отвърна Ричърдс, като гледаше рамото на чиновника. — Има ли кино в града?

Знаеше, че има поне десет, в осем от които прожектираха порнографски стереофилми.

— Ами-и-и-и… — рече предпазливо администраторът, — можете да отидете в центъра. Мисля, че дават филмите на Дисни…

— Прекрасно — отвърна бодро Ричърдс.

Запъти се към изхода и се блъсна в някакво растение в саксия по пътя си.

На две пресечки от хотела той влезе в една аптека, купи голямо руло бинт и две евтини алуминиеви патерици. Продавачът сложи покупките в продълговата пластмасова кутия и Ричърдс хвана такси от ъгъла на улицата.

Колата стоеше точно на същото място и ако гаражът беше под наблюдение, Ричърдс не го забеляза. Влезе и запали. За момент нещо го стегна, когато се сети, че няма шофьорска книжка под безопасно име, но това всъщност беше без голямо значение. Бездруго не вярваше, че новото му превъплъщение ще издържи една по-основна проверка. Ако има пътни блокади, щеше да се опита да ги разбие. Вероятно щяха да го застрелят, но и без това можеше да се смята за мъртъв от мига, в който го разпознаеха.

Пусна очилата на Огдън Граснър в жабката на таблото и потегли, като махна на момчето, дежурно на входа. То едва го погледна иззад порно списанието си.

В северните, безразборно застроени покрайнини на града спря, за да качи докрай налягането на въздуха в колата. Безброй гнойни пъпки бяха разцъфтели като кратери по лицето на младежа на компресора и той с трогателно усърдие избягваше да поглежда към Ричърдс. Дотук добре.

Включи се от 91-ва в 17-а магистрала, а оттам — в странично шосе без име или номер. Три мили по-нататък спря на една покрита с прах отбивка и загаси двигателя. Насочи огледалото към лицето си, колкото може по-бързо намота бинта около главата си и подпъхна края му. Някаква птичка цвърчеше неуморно в клоните на повяхнал бряст.

Не изглеждаше зле. Ако му останеше време в Портлънд, щеше да прибави и шина за врата.

Остави патериците на седалката до себе си и потегли. Четиридесет минути по-късно влезе в кръговото кръстовище преди Порстмут. Тръгна по 95-а магистрала, бръкна в джоба си и извади смачканото листче, което му бе оставил Брейдли.

С мек молив и внимателния почерк на самоук той бе написал:

„Стейт стрийт, номер 94, Портлънд

СИНЯТА ВРАТА, «ГОСТИ»

Елтън Паракис (и Вирджиния Паракис)“

Ричърдс го прочете с присвити очи и погледна напред. Голям жълто-черен полицейски хеликоптер кръжеше над магистралата, придружаващ патрулна кола на самия път. Заклещиха го за момент, след това продължиха нанякъде, като умело се промъкваха между колите по шестте пътни платна. Обикновена полицейска проверка.

Едно болезнено чувство на облекчение, появило се сякаш насила, стягаше гърдите му, докато той се носеше по пътя и изминаваше миля след миля. Искаше му се да се смее и в същото време му се повръщаше.

…междинно отчитане — минус 052…

Стигна в Портлънд без инциденти. Но до момента, в който навлезе в предградията, докато се движеше сред застроените квартали на Скарбърг (скъпи къщи, скъпи улици, скъпи училища с огради под напрежение) чувството на облекчение бе започнало отново да изчезва. Те можеха да бъдат навсякъде. Около него. А можеше и да ги няма.

Къщите на Стейт стрийт бяха стари, кафяви и полусрутени. Районът беше близо до един обрасъл с растителност парк, приличащ на джунгла — всички крадци, любовници, наркомани и мошеници на този малък град се събираха там. Никой не смееше да излезе на Стейт стрийт по тъмно, без полицейско куче на ремъка или няколко човека от бандата.

Номер 94 представляваше разпадаща се, опушена постройка със спуснати на прозорците зелени щори, отдавна забравили възрастта си.

Приличаше на умрял от старост човек с пердета на очите.

Спря до тротоара и слезе. По улиците бяха пръснати изоставени коли. Някои от тях, съвсем изгнили, се бяха превърнали в безформени купове желязо. До самия парк един стар стюдбейкър лежеше на една страна като умряло куче. Явно тук не беше царството на полицаите.

Ако оставиш колата си без наблюдение, след петнадесет минути ще са я наобиколили тълпа от хлапаци, облегнати на нея, храчещи, преценяващи я с поглед. След половин час някои от тези момчета ще са намерили лостове, ключове и отвертки. Ще ги потупват, ще ги въртят в ръцете си, ще ги сравняват помежду си, ще се сбият на шега. Ще ги вдигат към небето замислено, сякаш преценяват посоката на вятъра или приемат някакви тайнствени съобщения чрез тях. След един час колата ще заприлича на оглозган скелет, лишен от всичко, което може да се свали — от капаците на въздушните дюзи и цилиндрите до волана.