Ръдиард Киплинг: Книга за джунглата (Маугли)

Маугли не остана повече, а се устреми нататък, виковете заглъхнаха зад него и накрая стигна нивите, където живееха селяните.

— Багира беше права — задъхано си каза той и се настани зад купа сено до прозореца на една колиба. — Утре ще бъде решителен ден за Акела и за мен!

После притисна лице към прозореца и загледа огъня в огнището. Видя как жената на селянина ставаше и го хранеше с някакви черни буци през нощта, а когато настъпи утрото и мъглата стана студена и бяла, видя как детето на селянина напълни с яркочервени въглени едно плетено гърне, измазано отвътре с глина, покри го с одеяло и излезе да храни добитъка в обора.

— Това ли е всичко? — каза си Маугли. — Щом едно дете може да го прави, няма нищо страшно! — И той сви зад ъгъла, пресрещна момчето, грабна гърнето от ръката му и изчезна в мъглата. Момчето зарева от ужас.

— Те много приличат на мен — каза Маугли и задуха в гърнето, както беше видял да духа жената. — Това тука ще умре, ако не го нахраня с нещо! — И той взе да хвърля съчки и суха кора върху червения огън. По средата на пътя срещна Багира — утринната роса блестеше по козината й като скъпоценни камъчета.

— Акела изтърва плячката — каза пантерата. — Те щяха да го убият още снощи, но искаха и ти да си там! Сега те търсят навсякъде по хълмовете!

— Бях надолу към земите на Човеците. Готов съм! Ето! — Маугли вдигна гърнето с огъня.

— Добре! Виждала съм човеците да мушват сух клон в това нещо и след малко на края му цъфва Червеното цвете. Не те ли е страх?

— Не. Защо да ме е страх? Спомням си — сега то ми се струва като сън — как, преди да стана вълк, лежах край Червеното цвете и ми беше топло и приятно!…

Целия този ден Маугли седя в пещерата, пазеше гърнето с огъня и мушкаше сухи вейки в него, за да види как изглеждат. Той намери един клон, който го задоволи, и когато вечерта Табаки дойде до пещерата и грубо му съобщи, че го викат пред Скалата на съвета, той се смя, докато Табаки избяга. Тогава Маугли тръгна за Съвета, все още смеейки се.

Акела Единакът сега седеше долу край скалата и това значеше, че мястото на водача е свободно. Шир Хан и неговите вълци блюдолизци свободно обикаляха насам-натам и всички ги ласкаеха. Багира легна близо до Маугли, между чиито колене беше гърнето с огъня. Когато всички се събраха, Шир Хан заговори — нещо, което никога не би се осмелил да направи преди, когато Акела беше в силата си.

— Той няма право! — прошепна Багира. — Кажи им го! Той е кучи син! Той ще се уплаши! Маугли скочи на крака.

— Свободен народе! — извика той. — Откога Шир Хан води Глутницата? Какво общо има един тигър с нашето водачество?

— След като мястото на водача е свободно и аз бях поканен да говоря… — започна Шир Хан.

— От кого? — попита Маугли. — Нима всички ние сме чакали, та се умилкваме пред този касапин на добитък? Водачеството на Глутницата засяга само Глутницата.

Тогава се чуха викове:

— Млъкни, човешко дете!… Нека да говори, той е спазвал нашия Закон!

— Да говори Мъртвия вълк! — прогърмяха накрая по-старите вълци.

Щом водачът на Глутницата пропусне плячката си, наричат го Мъртвия вълк, докато още живее — обикновено това не трае дълго.

Акела уморено вдигна старата си глава.

— Свободни народе и вие, чакали на Шир Хан! Дванайсет години аз ви водих да убивате и през това време никой от вас не попадна в капан, никой не беше осакатен. Сега пропуснах плячката си. Вие знаете, че това беше заговор срещу мен. Вие знаете, че нарочно ме докарахте пред един непреследван елен, един елен със свежи сили, за да се прояви моята слабост. Това беше хитро скроено. Ваше право е да ме убиете тук, пред Скалата на съвета. Но аз питам: „Кой от вас ще погуби Единака?“ Защото мое право е, по Закона на джунглата, да се биете с мен един по един!

Последва дълго мълчание — нито един вълк не смееше сам да се бие до смърт с Акела. Тогава Шир Хан изрева:

— Пфу! Какво ни интересува този беззъб глупак? Той е обречен да умре! Човешкото дете е, което все още живее. Свободен народе, то от самото начало беше моя плячка. Дайте ми го! Омръзна ми вече това получовешко, полувълчо недоразумение! Десет години то смущава джунглата. Дайте ми човешкото дете или завинаги ще ходя на лов по тия места и няма да ви дам повече нито един кокал. То е Човек, дете на Човек, и аз го мразя от цялото си сърце!

Тогава повече от половината вълци закрещяха:

— Човек! Човек! Какво общо имаме ние с един Човек? Нека да си върви, отдето е дошъл!