Ръдиард Киплинг: Книга за джунглата (Маугли)

Никой не се обади и Майката-вълчица се приготви за бой, знаейки, че това ще бъде последният й бой — ако нещата стигнеха дотам, разбира се.

Тогава единственото друго живо същество, което може да присъства на Съвета — Балу, сънливата кафява мечка, която преподава на малките вълчета Закона на джунглата — старата Балу, която може да ходи навсякъде, понеже яде само орехи и корени, и мед, се надигна на задните си лапи и изръмжа.

— Човешкото дете ли? — каза тя. — Аз се застъпвам за човешкото дете. Не смятам, че то може да ни навреди. Не умея много да говоря, но казвам истината. Нека да тича заедно с Глутницата и да бъде прието с другите. Аз самата ще му преподавам.

— Трябва още един — каза Акела. — Балу се застъпи, тя е учителката на нашите млади вълчета. Кой друг ще се застъпи освен Балу?

Една тъмна сянка се спусна в кръга. Беше Багира, Черната пантера — цялата мастиленочерна, но с петната на пантера, които се меняха според осветлението като шарките на моарирана коприна. Всеки познаваше Багира и никой не би посмял да се изпречи на пътя й, защото беше лукава като Табаки, смела като див бивол и буйна като ранен слон. Но гласът й беше по-мек от дивия мед, който капе по дървото, а кожата й — нежна като пух.

— О, Акела, и ти, Свободни народе! — измърка тя. — Аз нямам право да присъствам на вашия съвет, но Закона на джунглата казва, че когато има спор около приемането на вълче, животът на това вълче може да бъде откупен. А кой има и кой няма право да го откупи, Закона на джунглата не определя. Така ли е?

— Добре, добре! — обадиха се младите вълци, които са винаги гладни. — Слушайте Багира! Човешкото дете може да бъде откупено. Така гласи Закона.

— Зная, че нямам право да говоря тук, затова ви моля за разрешение.

— Говори, говори! — извикаха двадесетина гласа.

— Срамота е да се убие едно голо дете. Освен това, когато порасне, може да стане по-достойна плячка. Балу се застъпи за него. Сега, ако приемете човешкото дете според Закона, аз ще добавя към думите на Балу един бивол, и то тлъст, току-що убит, на по-малко от половин миля оттук. Нали може така?

Вдигна се врява, десетки гласове завикаха:

— Какво толкова има в това? То ще умре, когато започнат зимните дъждове! Ще изгори от слънцето! С какво може да ни навреди една гола жаба? Нека да тича с Глутницата! Къде е биволът, Багира? Нека го приемем!

А после се чу дълбокият глас на Акела:

— Гледайте добре, гледайте добре, вълци! Маугли продължаваше да си играе с камъчетата и дори не забеляза как вълците един по един идваха и го разглеждаха. Най-сетне те всички се спуснаха надолу към убития бивол — останаха само Акела, Багира, Балу и новите родители на Маугли. Шир Хан още ревеше в нощта, защото беше много ядосан, че Маугли не бе предаден на него.

— Реви, реви! — измърмори под мустаците си Багира. — Реви, защото ще дойде време, когато това голо създание ще те накара да заревеш другояче, ако разбирам нещо от Човек!

— Добре стана така — каза Акела. — Човеците и техните деца са много умни. След време той може да ни бъде в помощ.

— Да, ще ви бъде в помощ, когато има нужда от помощ — каза Багира. — Защото никой не може да се надява, че ще води Глутницата вечно!

Акела не каза нищо. Той си помисли как всеки водач на глутницата полека-лека губи силата си и става все по-слаб и по-слаб, докато накрая бъде убит от вълците, за да дойде нов водач, който ще бъде убит на свой ред.

— Вземи го — каза той на Бащата-вълк, — и го обучи, както се обучават децата на Свободния народ.

Така Маугли влезе в Сионийската вълча глутница срещу един убит бивол като откуп и добрата дума на Балу.

Сега, щете не щете, трябва да прескочите цели десетина години и само да си представите чудесния живот, който Маугли водеше сред вълците, защото ако той се опишеше, би изпълнил много, много книги. Маугли растеше с вълчетата, макар че те, разбира се, бяха станали възрастни вълци, а той беше още дете. Бащата-вълк го обучаваше, обясняваше му смисъла на нещата в джунглата, така че всяка шумоляща тревичка, всеки топъл полъх през нощта, всеки звук на бухалите над главата му, всяко драскане от ноктите на прилепа, когато спираше за малко на някое дърво, всяко пляскане на рибката, която скача в някой вир, имаха за него същия смисъл, какъвто има за един специалист най-малката подробност от неговата работа. Когато не учеше, той се припичаше на слънце и спеше, и ядеше, и пак спеше; когато се чувстваше мръсен или му бе горещо, къпеше се във вировете на джунглата, когато му се поискаше мед (Балу го бе научила, че медът и орехите са също така приятни на вкус, както и суровото месо), катереше се по дърветата да го търси, а Багира му показваше как да прави това.