Марша Кенъм - Кръв от рози

Само в края на лагера бе предприет сериозен опит неприятелят да бъде спрян. Капитанът, който командваше артилерията, имаше достатъчно авторитет, за да предотврати избухването на паника сред хората си. Подчинявайки се на заповедите му, те обърнаха масивните бронзови оръдия. Всички съзнаваха, че само тежките топове все още биха могли да обърнат битката.

Ала Александър Камерън не се уплаши от оръдията. Той препусна право към зейналите дула, следван по петите от Струан Максорли и Алуин Макайл, които водеха полка на Камерънови. На сто метра пред целта Алекс размаха меча си високо над главата и изрева прастария боен вик на клана:

— Давайте, кучи синове! Вървете и яжте сурово месо!

Въпреки безумната си смелост той не можа да предотврати първия залп на оръдията, който причини значителни щети. Десетки планинци бяха разкъсани от гюлетата или разпръснати на всички страни, самият Алекс усети въздействието на взривната вълна, която изкара въздуха от гърдите му. За момент той нито виждаше, нито чуваше, но ръцете му се раздвижиха от само себе си и нанесоха първите убийствени удари върху най-предната редица артилеристи. Мечът му помиташе неприятелите и той напредваше неумолимо. Опиянението на битката го завладя. Чувстваше се всемогъщ, най-сетне освободен от демоните, които го бяха преследвали в продължение на петнадесет години. За да отреагира по някакъв начин сляпата си жажда за отмъщение, той бе участвал в няколко войни като наемник, но този път имаше съзнанието, че се бие за справедливо дело. Биеше се за Шотландия, за своята родина, за семейството си, за честта на предците си. Биеше се и за самия себе си, за правото да живее, където иска — и с когото иска! Биеше се за Катрин, за правото си да я обича. Катрин…

— Алекс! Зад теб!

Камерън реагира светкавично, но въпреки това закъсня. Обърна се и видя дулото на пистолета само на сантиметри от лицето си.

Видя как пръстът натисна спусъка… и нищо повече. Отхвърлен назад, той падна върху един мъртъв войник, вонята на обгорена плът го удари в носа, безумна болка в главата го лиши от съзнание. Най-после потъна в благословен мрак…

Генерал сър Джон Коуп беше в паника. Бунтовниците бяха изникнали от нищото и не само бяха разкъсали утринната тишина, но и бяха разрушили дисциплината на правителствените войски. Бяха залели лагера на Коуп като същински потоп и бяха напоили земята с кръв. Драгуните избягаха първи, а смелите артилеристи успяха да дадат само един залп, преди да ги избият.

Подпомогнат от адютантите си, Хоум и Лоудън, генералът се опита да спре масовото бягство. Отчаян той даде заповед да стрелят по бегълците, но дори тази драстична мярка не донесе никаква полза. Коуп и офицерите му бяха повлечени от течението. Притиснати между десетки бързащи мъже и подплашени коне, те се носеха напред и спряха едва на височинката в края на долината.

Слаба утеха беше, че някои от капитаните му — на първо място Уайтфорд, Скот, Лофтъс, Кейн и Симънс — показаха невероятна смелост. Капитан Гарнър, когото драгуните за втори път изоставиха, също бе събрал шепа войници около себе си и се биеше геройски. Но каква полза, след като голямата част от армията бягаше или треперейки падаше на колене и се предаваше в плен?

Позорното поражение на английската армия извика сълзи в очите на Коуп. Едновременно с това той се възхити на смелостта и хитростта на противника. Лорд Джордж Мъри беше планирал и провел блестяща атака, а хората му бяха извършили чудото да прекосят блатото през нощта в пълна тишина и да сварят неприятеля абсолютно неподготвен. До днешния ден Коуп беше смятал разказите за бързината и майсторското владеене на двуострия меч за преувеличени, но сега се надяваше пламенно никога вече да не стане свидетел на подобно клане.

— Сър, погледнете там!

Генералът стегна юздите на коня си и погледна към равнината, където под ликуващия рев на бунтовниците току-що беше издигнат червено-белият флаг на Стюартите.

— Трябва веднага да се оттеглим в Единбърг — настоя адютантът. — Защото кавалерията им сигурно ще ни преследва!

— Къде виждате кавалерия? — попита горчиво Коуп. — Или пък артилерия? Или оръдия, по-мощни от нашите? — Без да чака отговор, той продължи: — Сега те разполагат с нашите тежки оръдия, с нашите оръжия, с нашите муниции, с нашите запаси от храна — да не говорим, че имат и две хиляди пленници!

Макар да не беше убеден в правотата си, адютантът се осмели да възрази: