Марша Кенъм - Кръв от рози

— Кошмарът свърши — пошепна тя. — Можеш да спиш спокойно.

— Не си отивай — помоли я Алекс. — Моля те, не ме напускай.

— Алекс? Алекс, момчето ми, чуваш ли ме?

Какъв беше този нахален глас, осмелил се да разруши красивия му сън?

— Мислиш ли, че ще останат трайни следи от удара?

— Все още не мога да кажа. Виждаш ли, от ушите му продължава да тече кръв. — Меки пръсти обърсаха течността, която се стичаше по шията му. — При рана на главата това е нормално.

Трябва да изчакаме да дойде на себе си. Тогава ще ни каже дали вижда и чува.

Д-р Арчибалд Камерън, брат на Александър, заши зейналата рана бързо и сръчно.

— Имал е дяволски късмет! Ако куршумът беше улучил малко по-надолу, вече щяхме да сме го погребали.

Докато Алуин превързваше приятеля си, лекарят изтри окървавените си ръце в престилката и се зае със следващия ранен.

— Ако повръща, обърни главата му настрани, за да не се задуши — каза още той. — Вероятно ще остане в безсъзнание поне до сутринта, но ако дойде на себе си, налейте в устата му малко от моето уиски срещу болките.

— Това е… добра идея — пророни с усилие Алекс и бавно отвори очи, събрал цялата сила на волята си.

Над него се надвеси усмихнатото лице на Алуин.

— Алекс? — Той се извърна бързо и повика лекаря. — Мисля, че идва на себе си.

— Какво ви казах — нашето момче има дяволски твърд череп! Магическата дума уиски беше достатъчна да го върне към живота. Като си помисля, и аз имам нужда от няколко глътки.

Алекс се опита да извърне глава, но веднага съжали, защото в мозъка му сякаш нахлуха орда дяволи с остри инструменти за мъчение. Изтощен, той затвори очи, но все пак успя да види платната, които не допускаха слънчевата светлина до лицето му. Под тях лежаха ранените, заобиколени от рояци мухи, привлечени от кръвта и изпражненията.

— Алекс?

Очите му не искаха да се отворят.

— В случай, че това те интересува — ние спечелихме!

Спечелили? Какво са спечелили? А, да, битката… Последните кошмарни картини от миналото отлетяха и той принуди замъгления си мозък да мисли.

— Доналд? Принцът? И… другите…

Алуин се ухили.

— Принцът пак е сърдит на лорд Джордж. Генералът му бе възложил да командва ариергарда, за да е сигурен, че няма да се пролее кралска кръв. Когато ариергардът пристигна, битката отдавна беше свършила. Доналд има няколко драскотини, но ти казвам още отсега, че те очаква сериозно дърпане на ушите. Той знае, че брат му се е нахвърлил съвсем сам срещу артилерията.

— Колко… колко са мъртвите?

Макайл вдигна рамене.

— Още не знаем точно, но бих казал, че са не повече от петдесет.

— Само? — учуди се Алекс.

— Да, приятелю — потвърди сияещият Струан. — Щом червените мундири видяха, че не се боим от прехвалената им артилерия хукнаха да бягат или се предадоха на нашите.

— Имаме почти две хиляди пленници — продължи Алуин, — а Арчи трябваше да поиска лекари от Единбърг, за да превържат ранените. Бойното поле е покрито с убити англичани. Армията остави всичко — коли, палатки, запаси, оръжия, муниции и дори топовете. За съжаление те няма да са ни от полза, защото в армията ни няма дори един човек, способен да се справи с тях. Въпреки това съм убеден, че тази сутрин свършихме чудесна работа.

— Колко време… колко време бях в безсъзнание?

— Цял ден. Слънцето ще залезе само след час, приятелю.

— Какво… какво се случи?

— Стреляха в главата ти. Имаш късмет, че не ти отнесоха целия мозък. Едното ти ухо беше почти откъснато и Арчи все още не може да каже дали слухът ти не е пострадал.

— Чувам добре — изръмжа сърдито Алекс. — Няма ли кой да накара тези проклети камбани да замлъкнат!

— Сигурно през следващите дни ще имаш ужасно главоболие.

— Имам го още отсега, освен това страдам от халюцинации…

Алекс отвори очи и в първия миг не повярва в онова, което виждаше — пред него бе застанал едър мъж в яркочервен сатенен панталон, пурпурна жилетка и тъмнокафяв сюртук. Тривърхата му шапка беше със златни кантове, украсена с щраусови пера, а в дантеленото жабо беше втъкната великолепна смарагдова игла.

— Кажи ми, че съм си загубил ума — пошепна безсилно той.

Алуин се засмя.

— Не, не си — и за това трябва да благодариш именно на този човек! Той стоеше зад офицера, който се прицели в теб, и в последната секунда го удари по ръката, така че изстрелът само одраска слепоочието ти. Името му е Фандучи, граф Джовани Алфонсо Фандучи, който непременно искаше да се запознае с прославения „Камшройнайх Дуб“.