Амбър Кей - Джена

Тя се усмихна, като долови напрегнатите нотки в гласа му. Знаеше, че той се опитва да потисне насладата, която изпитваше.

— При Ватерло ли?

— Да.

И той нежно проникна в нея. Любеха се, като че ли от това зависеше животът им. Обичта им, щастието им. Във върха на взаимното им удоволствие сякаш се докоснаха до смъртта и я превъзмогнаха, за да потънат в пламъците на вечната отмала, наречена любов.

Невъобразимо изтощен, Джейсън лежеше неподвижно под нея. Все още плуваше в блаженството на върховния миг.

Джена следеше за всяка промяна по лицето му. Гънките около устните му се бяха изгладили, челюстите му вече не бяха така силно стиснати. Сърцето й се изпълни със задоволство, че е успяла да предизвика такава промяна у него.

Преди той да разбере какво става, Джена посегна и отмести черната превръзка от лявото му око. Отдолу се виждаше белег, но той не изглеждаше по-страшен от другия на гърдите му.

Единственото му око се разтвори широко, той я хвана здраво за китката, преди да успее да смъкне напълно превръзката му.

— Какво правиш?

Жестоката болка, която прозвуча в гласа му, я накара да се просълзи. Толкова много се измъчваше… и то за нищо. Джена се наведе напред и докосна с устни белега, за който той погрешно смяташе, че го прави по-малко мъж.

— Обичам те, Джейсън.

Джейсън впери поглед в бележката, която икономът току-що му бе донесъл. Беше от Джена. Молеше го да я посети, когато пожелае. Безобидна молба, няма що. Сигурно интуицията й беше подсказала, че той ще я избягва след случилото се снощи.

За него тяхната любовна нощ бе съвършена като кратко пребиваване в рая, като потвърждение за това, че животът без нея щеше да е ад. А после тя бе махнала черната превръзка от окото му и беше целунала белега под нея.

Ръката му се сви в юмрук и смачка писмото. Дори сега, на сутринта, не можеше да изличи от сърцето си въздействието на това докосване. Тогава устните й се притиснаха към лицето му и сякаш изсмукаха всичките мъки и съмнения, причинени от това, че бе изгубил едното си око. Накрая усети, че е излекуван не само физически — душата му също беше излекувана.

И той я обичаше. Нямаше смисъл да го отрича, не можеше да изтръгне тази любов от сърцето си, защото това означаваше да се влачи полужив до края на живота си.

Джейсън въздъхна дълбоко, стана от масата за закуска и прокара пръсти през разрешените си коси. Все пак някъде дълбоко в него дремеше зародишът на подозрението, че тя може да предпочете обещанието си да се омъжи за Ди Понти пред любовта си към него. Но бог му беше свидетел, че я искаше, независимо от всичко.

Закрачи напред-назад из стаята. Трябваше да вземе решение. Не бе възможно да живее повече така. Или щеше да й се довери напълно, или не. Сърцето го съветваше да й повярва, разумът му подсказваше да бяга надалеч. Досега винаги се бе подчинявал на разума.

— По дяволите! — изсъска той и отчаянието го накара да стисне зъби.

Върна се до масата, пое си дълбоко дъх и разтвори пръсти. Внимателно изглади листчето и отново прочете написаното.

За първи път виждаше почерка на Джена и това бе малко странно, като се имаше предвид колко интимни преживявания имаха двамата. Силната й ръка бе изписала с тъмно мастило изящни, добре оформени букви. Много уверен почерк. Като нея самата. Съвсем като нея.

Джейсън още веднъж смачка писъмцето и кокалчетата на пръстите му побеляха. Хвърли го в огъня и взе твърдо решение.

Изминалата нощ му бе показала до каква степен Джена се е превърнала в част от него. Навярно повече го съжаляваше, отколкото го обичаше и можеше отново да го отблъсне заради думата, дадена на Луиджи, но Джейсън бе готов да рискува. Щеше да рискува цялото си бъдеще и да й повярва, че говори истината.

Нищо друго не можеше да направи. Да живее без нея беше все едно да живее без душа. Да я пусне да си отиде сега означаваше да обрече себе си на един безкраен ад.

Докато Джейсън вземаше това решение, Джена крачеше напред-назад из всекидневната и сърцето й щеше да се пръсне. Бе вложила цялата си любов и цялата си решителност в написването на това писмо, с което молеше Джейсън да дойде при нея. Бе преглътнала цялата си гордост и направо го умоляваше да дойде.

Но щеше ли да дойде той? Трябваше да дойде. Иначе тя сама щеше да отиде при него.

На лицето й се появи усмивка. Ето това бе отговорът. Щеше да отиде при Джейсън още веднъж. След онова, което се случи снощи, той не можеше да й откаже да я приеме. Беше прекалено почтен, за да направи такова нещо.