Амбър Кей - Джена

— Как смееш да подлагаш на съмнение моята лоялност? Защо ще казвам на когото и да било кой си? Все още никой не ни е запознал официално тук. До вчера, когато ти ме остави да лежа в несвяст в краката на леля Хестър, аз дори нямах представа, че си жив, още по-малко пък, че си в Ню Орлиънс.

Удивен от нейната разпаленост, Джейсън отстъпи крачка назад. Все пак веднага се досети, че Джена е раздразнена заради намека, че би могла да го издаде. Той се бе усъмнил в нейната честност, добродетел, която тя слагаше на първо място, над всичко друго. Джейсън се разкъсваше между гнева и желанието да я разбере. Като се имаше предвид колко скъпо му беше струвала нейната честност в емоционално отношение, не беше сигурен, че в момента е в състояние да изпитва нещо друго освен ярост.

Все пак той се постара да заговори спокойно, защото знаеше, че ако даде воля на гнева си, положението ще стане по-лошо.

— Никога не съм се съмнявал в твоята дискретност, нито съм смятал, че ти можеш да ме предадеш, но все пак съществуваше прекалено голям риск да изпуснеш случайно някоя дума за мен или да ме наречеш Джейсън.

Сега Джена изпита истинско презрение към него и й се прииска да види лицето му. Но ниско увисналите клони на върбата не позволяваха това. Искаше й се да прецени чувствата му, докато произнасяше всяка дума, но това беше невъзможно. Трябваше да се примири с този студен и безразличен тон, от който кръвта застиваше в жилите й.

— Щом се страхуваш толкова много, че бих могла да те нарека Джейсън, кажи ми как се наричаш напоследък. Мога да те уверя, че щом ме осведомиш как е най-правилно да те наричам, никога няма да се сетя за другото ти име. Що се отнася до мен, онзи Джейсън, когото обичах, е мъртъв.

Острият сарказъм на думите й накара Джейсън неволно да стисне юмруци.

— Права си. Мъжът, когото твърдеше, че обичаш, но за когото отказа да се омъжиш, е мъртъв. На негово място се появи Гастон Евърли, едноок французин, който симпатизира на креолите и проявява разбиране към техните планове да освободят Наполеон Бонапарт от остров Света Елена.

Джена чу само едно — че е отказала да се омъжи за него. Дали в тази проста фраза не се криеше ключът към студеното му и неприязнено държане, което той дори не се опитваше да скрие? Дали нещата щяха да се променят, ако му кажеше, че желанието й да се омъжи за него е по-силно от желанието да живее? Беше ли възможно?

Трябваше да рискува. Това мъничко прозрение за истинските му чувства като начало трябваше да й помогне, да я накара да повярва, че причините да я напусне са много по-сериозни, отколкото тя си мислеше. Да я накара да предположи, че опитите му да я наранява и избягва за него всъщност са средство за самозащита.

Заради своето собствено бъдещо щастие и заради мъката, която навярно беше накарала сърцето му да изстине към нея, Джена трябваше да му разкрие истинските си чувства. Трябваше да забрави засега собствената си обида и да мисли само за този разярен и навярно жестоко наранен мъж, който стоеше пред нея. Трябваше да опита.

Пристъпи напред, свали качулката си и махна малката си маска. Макар че той не можеше да я види в тъмнината, Джена не искаше да има нищо между нея и него, докато му разкриваше душата си.

Стоеше само на няколко сантиметра от Джейсън. Можеше да усети топлината, която се излъчваше от тялото му, да вдъхне лекия лимонов мирис на лосиона му.

Горчиво-сладки и съвсем неканени, спомените я завладяха: Джейсън я целува с цялата си страст, Джейсън я привлича към себе си и я държи в здравите си и сигурни прегръдки, Джейсън я люби не само с тялото си, а с цялото си същество.

Онова, което се готвеше да стори, беше правилно. Усещаше го така, както едно диво създание усеща, че идва пролетта.

— Джейсън, аз те обичам и искам да се омъжа за теб. Разбрах го след Ватерло. Касапницата и смъртта. Крехкостта на живота и силата, която любовта даваше на тези умиращи мъже. Всичко това ме накара да проумея, че нашата любов струва много повече от каквото и да е обещание. Особено ако е дадено, за да може един слаб и глупав човек да запази богатството си. — Задавяха я ридания. — Смятах, че ще мога да ти кажа всичко това, когато се върнеш. Но ти не се върна при мен. Защо? Защо Уелингтън ме накара да повярвам, че си мъртъв?

Джена затаи дъх в очакване да чуе отговора му. Цялото й бъдеще зависеше от думите, които той ей сега щеше да произнесе. Измина сякаш цяла вечност, а той не продума.

Джейсън искаше да й повярва. Тя му предлагаше рая, а той бе решил, че никога няма да го има. Само да можеше да види лицето й, да разгадае чувствата, изписани по него, но това бе невъзможно.