Амбър Кей - Джена

— Джена, трябва да говоря с теб. — Рязко си пое дъх. — Насаме.

Тръпките отново разтърсиха цялото й тяло, сега дори още по-безмилостно. Изглеждаше, че нейната надежда за сдобряване бе на път да се сбъдне. Защо иначе той щеше да пожелае да говори с нея насаме?

Надеждата лумна в сърцето й, беше толкова силна, че направо я изгаряше като буен огън. Не смееше да го погледне в лицето, страхуваше се, че там ще прочете нещо друго. Не искаше мечтата, която започваше да покълва в сърцето й, да се разбие изведнъж.

Все още без да го поглежда, тя съсредоточи вниманието си върху входната врата.

— Както желаеш. Къде?

Джейсън видя, че тя му кимна одобрително, макар че не вдигна очи към него и отказа да погледне черната превръзка на окото му. Бе усетил тръпките на отвращение, които преминаха по цялото й тяло, когато ръката му я докосна. Макар да бе очаквал, че ще й вдъхне отвращение с обезобразеното си око, реакцията й му причини ужасна болка. Единственият начин да понесе всичко това бе да се ядоса на безсърдечието й.

Мълчаливо я поведе навън към площад „Д’Арм“, всяко мускулче по тялото му бе напрегнато от желание да се овладее, да не издаде нарастващия си гняв. Вървеше бързо, почти я караше да подтичва, тъй че и двамата едва си поемаха дъх и нямаха възможност да разговарят.

Джена се спъна веднъж и той я подхвана, за да не падне. Веднага съжали за това. Заобленото й тяло се притисна за миг към изгладнялата му плът и той усети, че няма сили да се съпротивлява на желанието. Тихо изруга, отстрани я от себе си и престана да я подкрепя с ръка.

Джена едва не извика от болка, когато той я отдалечи от себе си и пусна ръката й. Как можеше да продължава да се заблуждава, че той все още я обича, когато дори му беше неприятно да я докосне? Не биваше да се заблуждава повече.

Изведнъж съвсем ясно осъзна, че всичко е загубено, олюля се и забави ход. Защо ли бе държала толкова много на думата, дадена на Луиджи, когато можеше да се омъжи за Джейсън? Именно любовта, а не някакви си криворазбрани обещания, даваше на човек сили да постъпва правилно. А сега Джейсън вече не я искаше.

— Хайде — каза той.

Когато този безстрастен глас достигна до ушите й, сълзите на отчаяние, готови всеки миг да бликнат от очите й, сякаш изведнъж секнаха. Тя изправи рамене. Трябваше да бъде силна.

Бързо завиха към площад „Д’Арм“ и Джейсън с потаен вид я поведе по пътеката между дърветата. Това, както и фактът, че я беше взел от маскения бал, й подсказваха, че той сигурно искаше нещо от нея. Иначе едва ли щеше да я потърси.

Е, ако той имаше нужда от нея, значи трябваше да му помогне. Макар че Джейсън не я обичаше вече, тя го обичаше. Щеше да му даде всичко, да направи всичко за него.

Предположенията й се потвърдиха, когато той спря и внимателно се огледа. Никой не се виждаше наоколо, тъй че Джейсън я заведе под тежките клони на една плачеща върба, където дори лунната светлина не можеше да проникне.

Изпълнена с очакване, Джена обърна лице към него. Под клоните на дървото двамата бяха така усамотени, сякаш бяха останали сами в някоя стая, и тя не можеше да се съпротивлява на усещането за близост, което я завладя.

Не можеше да се съпротивлява и на желанието, плъзнало сякаш изведнъж по цялото й тяло. Толкова много го обичаше и от толкова отдавна двамата не бяха оставали сами, както сега. Само до вчера тя си бе мислила, че никога няма да изпита подобно щастие. И сега, когато имаше възможност да бъде с него, срещата им приличаше на пародия. Тя бе изгубила неговата любов, защото отказа да се омъжи за него.

— Джена.

Потръпна, като чу името си. Да го чуе от неговите устни беше истинско блаженство, макар че гласът му бе напрегнат и звучеше студено. Ех, ако можеше да произнесе името й с любов! Джейсън се покашля, за да прочисти гърлото си, и тя си наложи да се съсредоточи върху думите му.

— Джена — повтори той. После млъкна и се намръщи, защото името й звучеше така естествено от неговата уста, сякаш дългите месеци на раздялата и нейният отказ да се омъжи за него вече не стояха между тях. Да показва такава слабост беше безкрайно глупаво. Сигурно трябваше да се обърне към нея с „контесо Ди Понти“, но вече бе твърде късно за това.

— Няма смисъл да си говорим със заобикалки — продължи Джейсън. — Аз съм тук като шпионин. — Постара се да не обръща внимание на това, че тя се стресна. — И те моля да не разкриваш истинската ми самоличност.

Горчиво-сладката болка, която Джена изпитваше досега, стана непоносима. Как можеше да се съмнява в нея? Мъката, която й беше причинил, като я пренебрегна снощи и днес следобед, бе нищо в сравнение с това. Тя отвърна на удара с удар: