Амбър Кей - Джена

Не успя да преброи до десет и пред нея се появи чернокож иконом, който се държеше безупречно и много приличаше на Майкълс. Погледна надолу към нея.

— Госпожо?

Интонацията му подсказваше много неща и нито едно от тях не беше ласкателно за Джена. Това я стресна.

— Аз съм контеса Ди Понти. Искам да видя господаря ти.

В тъмните му очи проблесна уважение, което веднага бе изместено от един особено многозначителен поглед.

— Мосю Евърли не е у дома.

Тя имаше достатъчно опит с прислугата, за да разбере правилно знаците — вдървено изправения му гръб, светкавичния поглед, хвърлен някъде настрани. Мосю Евърли определено си беше у дома, но тя добре знаеше, че слугата няма да я пусне вътре.

Гордо вдигна глава и му подаде визитната си картичка.

— В такъв случай моля предайте му това, когато се върне.

Икономът пое картичката, а Джена отчаяно се надяваше, че тя ще стигне до Джейсън. За момента беше направила всичко възможно, но явно нямаше особени резултати.

Обърна се и си тръгна бавно, с отпуснати рамене. Толкова много се беше надявала, а ето че не постигна нищо. Ама че беше глупава. Ако имаше намерение да бъде с нея, Джейсън щеше да се върне след битката при Ватерло.

Обзета от съмнения, спря и впери поглед натам, където Мисисипи влачеше калните си води. Може би този Гастон изобщо не е Джейсън, но сърцето й подсказваше, че това е той. Джейсън беше тук, в Ню Орлиънс, бе преживял Ватерло и не искаше да се върне при нея.

Трябваше да погледне истината в очите. Той вече не я обичаше. Не бе възможно да я обича и да й причини такова зло.

Сърцето й, съвсем съсипано, преживяло толкова много, мъчително се сви, когато тя прозря, че Джейсън не я обича вече. Толкова силно я болеше от това, че й се искаше да се свие на кълбо и да остане така. Не го направи. Овладя се.

Той навярно вече не се интересуваше от нея, но поне беше жив и здрав. Никога нямаше да бъде неин, но трябваше да бъде благодарна, че не е мъртъв. Тя го обичаше толкова много, че се радваше заради него. И това беше достатъчно. Трябваше да е достатъчно, защото нищо повече не й оставаше.

Като едва понасяше лютия студ и черната празнота в душата си, Джена с последни сили се добра до къщата си. Утре щеше да каже на Ричи, че се връща в Италия.

Нейното решение щеше да го вбеси, но тя не можеше повече да остане тук и да рискува отново да срещне Джейсън. Сърцето й и здравият й разсъдък бяха подложени на непоносими изпитания.

Краката й бяха ледени, когато се приближи до входната врата и зърна загриженото лице на Майкълс. Подаде му наметалото си и се изкачи по стълбите на втория етаж, където се намираше всекидневната. Може би ако седнеше да си почине до прозореца с изглед към зимната градина, щеше да се почувства по-добре.

Подпряла брадичката си с ръка, вперила невиждащ поглед в зимната градина, Джена остана така, докато не се появи Майкълс и не й съобщи за пристигането на Ричи. Тя се стресна малко, но успя да съсредоточи вниманието си върху своя годеник. Забеляза, че той отново носи colchemarde. Ричи уверено закрачи към нея, а пълните му устни се разтегнаха в усмивка.

— Виждам, че напълно си се съвзела след онзи малък инцидент снощи. — Приближи се на няколко крачки от нея и се намръщи. — Трябваше да очаквам, че ще ме изложиш така пред всичките ми приятели.

Джена не успя да се овладее и ахна. Не беше хубаво да позволява на Ричи да я заварва неподготвена, дори ако това се дължеше само на изненадата й.

— Не ставай смешен. Да не би да съм припаднала нарочно, само за да те изложа? — Пренебрежително махна с ръка. — Ти си прекалено себичен.

Лицето му потъмня и той пристъпи към нея.

— Ето как говориш на бъдещия си съпруг.

Джена отегчено въздъхна. Ричи беше такова дете, но нейното търпение вече бе изчерпано. То се бе изпарило още в Брюксел, но мъката по Джейсън й бе попречила да осъзнае това.

Стана и се отдалечи от него, толкова й беше омръзнал избухливият му темперамент.

— Ричи, не бъди толкова досаден. Не се чувствам добре и ще ти бъда благодарна, ако си тръгнеш.

Той се намръщи и я последва.

— Гледай довечера да си по-добре. Да не би да си забравила, че се съгласи да дойдеш с мен на маскения бал?

Джена въздъхна уморено. Беше забравила. След всичко, което се бе случило от вчера насам, маскеният бал беше без значение. Но тъй като вече си беше изпатила в Брюксел, този път нямаше желание да му откаже. Щеше да отиде с него.

Всъщност, тъй като той изглеждаше доста ядосан, най-добре беше да поизчака и като отидат на бала, да му каже за решението си да напусне Ню Орлиънс. На празненството несъмнено щеше да бъде в много по-добро настроение, пък и нали щеше да стане както той искаше.