Амбър Кей - Джена

Следователно Джейсън можеше и да е жив. Мъжът с черната превръзка на окото, когото бе видяла снощи, по всяка вероятност бе нейният любим.

Едва не ахна, а главата й се замая и щеше да припадне отново. Трябваше да се облегне на възглавниците. Джейсън навярно бе жив!

Емоционалната пропаст, която я бе държала в милостивите си дълбини, откакто напусна кабинета на Уелингтън, постепенно изчезна някъде подобно на мъгла под топлите лъчи на изгряващото слънце. Джена се оживи, но за това не бе виновна само любовта.

Ако този мъж наистина бе Джейсън, защо тогава той не беше се върнал при нея? Дали не беше решил, че не я обича достатъчно? Защо иначе Уелингтън щеше да формулира отговора си по такъв начин, че да я накара да повярва в смъртта на Джейсън? Защо иначе Джейсън щеше да я подложи на ужасното страдание да го смята за мъртъв?

Не можеше да приеме, че той е способен на такава жестокост. Не и нейният Джейсън. Той беше храбър, честен и верен. Никога нямаше да я остави в този ад, роден от вестта за смъртта му. И все пак нямаше съмнение, че мъжът, когото бе видяла снощи, е Джейсън. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че това е той и тъкмо той я бе осъдил на този ад приживе.

Очите й се замъглиха. Много неща трябваше да проумее и колкото по-скоро — толкова по-добре за душевното й равновесие. Трябваше да узнае всичко веднага, иначе тези съмнения направо щяха да я подлудят.

И трябваше отново да види Джейсън, да говори с него, да го докосне, да го обича. Без него животът нямаше смисъл.

Тя щеше да го намери.

Щом взе това решение, Джена усети, че вече не е толкова слаба. С бързо движение отметна завивките.

Втурна се към прозореца, дръпна завесите и впери поглед в тихата и тъмна градина долу, сгушена като скъпоценност в сигурните прегръдки на тухлената къща. Слънцето още не беше изгряло, но скоро слугите щяха да излязат, за да купят необходимите провизии за деня. А Джена щеше да изпрати Алфонс на Френския пазар, за да потърси някакви сведения за чужденеца, който безукорно говореше френски и имаше черна превръзка на окото.

Доста по-късно същата сутрин, когато Джена и леля Хестър вече бяха седнали да закусват, Алфонс се върна.

По лицето му се четеше неприязън, докато описваше откритията си.

— Един мъж на име Гастон Евърли отговаря на нашето описание. Живее през няколко къщи от нас, на Леви Стрийт. — Той млъкна и тялото му се напрегна, сякаш се готвеше за нападение. — Милейди, може би този човек няма никакво намерение да се свърже с вас. Дори не направи опит да ви помогне снощи, когато припаднахте.

Мажейки обилно с мармалад препечената си филийка, леля Хестър изрази своето мнение:

— Така е, Джена. Този негодник се обърна и си тръгна, без да те погледне.

Джена остави на масата чашата си с течен шоколад и се намръщи. И двамата сякаш даваха израз на собствените й съмнения. Но тъй като заедно с този човек животът отново се бе върнал при нея, тя нямаше да се успокои, докато не разбереше със сигурност дали Гастон Евърли наистина е Джейсън. И докато не й станеше ясно, че той повече не я желае.

Имаше вероятност да се окаже, че неговата любов е била една измама… Наложи си да престане с това. Не биваше да се съмнява в любовта му, която той многократно бе доказвал. Но беше напълно възможно.

Ватерло и нейният отказ да се омъжи за него да са убили любовта му. И ако е така, сама си бе виновна. В най-добрия случай това можеше да се нарече нищожна утеха.

Джена предизвикателно вирна брадичка и заяви твърдо:

— Знам, че и двамата сте загрижени за моето здраве, но това е нещо, с което сама трябва да се справя.

Без да им даде възможност да продумат, тя стана и напусна стаята, решена да отиде направо на адреса, който Алфонс й беше дал. За да се предпази от влажния ветрец, който духаше откъм река Мисисипи, Джена си сложи вълнено наметало и събра кураж, за да отиде, непридружавана от никого, в дома на този мъж. Отскоро бе в Ню Орлиънс, но вече знаеше, че и тук в това отношение нещата не са много по-различни, отколкото в Европа. Някоя прислужница или леля Хестър трябваше да я придружи, но тя искаше да отиде сама. Това щеше да бъде една прекалено лична и прекалено важна среща, за да си позволи да води свидетели със себе си.

Пое по тясната и кална улица. „Този Гастон трябва да е Джейсън. Не може да не е така.“ Щом куражът започнеше да я напуска, тя си повтаряше тези думи. Ами ако не беше той?

Спря пред къщата, която Алфонс й беше посочил, дълбоко си пое дъх и разтри ръцете си с надеждата поне мъничко да ги стопли. Преди куражът отново да я напусне, почука силно и отчетливо на вратата.