Амбър Кей - Джена

Преди да успее да се отдръпне, Ричи посегна и вкопчи пръсти в ръката й над лакътя. За първи път се държеше така агресивно, след като Джейсън го бе повалил на земята. И за първи път след смъртта на Джейсън тя изпита чувство, което никак не приличаше на скръб. Цялата потрепера от гняв.

С подчертано презрение погледна към ръката му, която мачкаше тъмнолилавия муселинен ръкав на полутраурната й рокля — цвят, който тайно бе избрала заради скръбта си по Джейсън. Гневната гримаса оголи зъбите й.

— Махни си ръката, Ричи. Няма да търпя това нагло и унизително за мен държане.

За миг Джена си помисли, че той няма да се откаже от намерението си, дори можеше насила да я издърпа от мястото й, но не го направи. С престорена любезност и с пресилен поклон Ричи пусна ръката й и отстъпи назад.

— Разбира се, cara mia. Аз съм винаги на твоите заповеди. — Повдигна глава и очите му хитро се присвиха. — Исках само да съм сигурен, че се забавляваш. След битката при Ватерло ти не си на себе си.

Джена стисна зъби.

— Това беше ужасно преживяване, грижех се за всички тези мъже, а те умираха въпреки това.

— Не съм забравил, cara mia, но понякога се питам дали ми казваш истината.

Тя твърдо срещна наглия му поглед.

— Това е единствената истина, която би трябвало да те интересува.

Този неприкрит укор го накара да настръхне, устните му се свиха. Поклони й се набързо, врътна се на пети и закрачи към редицата на младите мъже, които чакаха своя ред, за да танцуват.

С доволна усмивка Джена наблюдаваше как се отдалечава. Мотивите на нейните действия си бяха нейна работа. Но този изблик на ярост, този първи изблик на силни чувства, който си бе позволила след Брюксел, я направи още по-уязвима за отчайващата мъка.

Ъгълчетата на устните й се отпуснаха, очите й сляпо се взираха в пространството, докато самотата и отчаянието сякаш отново завладяваха тялото и душата й. Нито едно човешко същество, дори най-скъпата й Хестър, не знаеше за страшното страдание, което правеше дните й безкрайно дълги и превръщаше нощите й в черна пропаст.

Дали не бе наказана, защото не поиска да се омъжи за Джейсън въпреки всичко? Дали не беше прокълната завинаги само защото прекалено късно бе разбрала, че такава чиста и възвишена любов като нейната към Джейсън е нещо толкова почтено, колкото и верността към дадената дума? Да не говорим пък, че е била дадена по принуда.

Иначе защо Джейсън бе мъртъв? Защо иначе се оказа, че е неразположена само няколко дни след като научи за неговата съдба? За нея нямаше никакво съмнение, че никога няма да има щастието да роди неговото дете.

Тъкмо това чувство на отчаяние я бе подтикнало да се подчини на Ричи и да дойде в Ню Орлиънс.

След Ватерло за Джена беше все едно дали е жива или мъртва, тъй че нямаше значение къде се намира тялото й.

Ръцете й се вкопчиха една в друга, кокалчетата на пръстите й побеляха. Господи боже, как щеше да продължава да живее без Джейсън?

— Джена — обади се Хестър и я бодна със затвореното си ветрило, — искам да си тръгвам.

Когато тези думи най-после достигнаха до съзнанието на Джена, сълзите й вече набъбваха под клепките, готови да бликнат. В пълното си отчаяние тя беше забравила, че се намира в бална зала, претъпкана с хора. Щом Джейсън бе мъртъв, а тя жива, всичко онова, което я заобикаляше, нямаше значение.

С известно закъснение Джена дойде на себе си и стана, успявайки някак си да се отблъсне от ръба на пълното отчаяние. Подаде ръка на Хестър и двете тръгнаха надолу по стълбите, водещи към танцовата площадка, откъдето много лесно щяха да се доберат до входната врата.

Но първо трябваше да минат покрай редицата на ергените, които чакаха реда си, за да поканят някоя креолка на танц. Всички мъже бяха облечени натруфено и носеха colchemarde. Джена бе чувала, че всяка нощ някои буйни мъже ги използвали, участвайки в дуели на честта.

Самата мисъл за подобно насилие я накара да потрепери и тя извърна поглед. Двете жени почти бяха стигнали до вратата, когато разбраха, че настава бъркотия, чуха се ругатни. Мъжете отново щяха да се бият и единственият въпрос беше дали това щеше да стане направо тук, в залата, или двете групи щяха да решат да излязат навън.

Джена хвърли поглед към групата мъже, които бяха привлекли вниманието й, и един от тях я накара да поспре. Той беше по-висок от другите, раменете му бяха широки, а бедрата — тесни. Беше облечен със сдържано вечерно облекло и не носеше шпага.

Но не дрехите му привлякоха вниманието й, а лицето. Златистата му коса бе малко нехайно сресана и доста дълга, тенът му изглеждаше доста тъмен, явно бе прекарал дълго време навън. Едното му око бе зелено като горски мъх, продълговато, с бадемовидна форма, обрамчено с гъсти и лъскави ресници, напомнящи за боброва кожа. Другото му око бе скрито зад черна превръзка.