Амбър Кей - Джена

— Мили боже, благодаря ти — промълви тя. Веднага я обзе срам, защото се радваше на собственото си щастие за сметка на нечие друго. Още един товар, който вече не можеше да понесе.

Извърна се от каруцата, спъна се и сълзите свободно бликнаха от очите й. Алфонс успя да я подкрепи.

И на другия ден Алфонс я следваше, докато двамата изпълняваха новите си задължения, стараейки се да свикнат с тях. Разделяха се и всеки помагаше там, където можеше, но никога не се отдалечаваха много един от друг, защото превързочните материали бяха общи.

Джена замаяно превързваше още една счупена ръка, когато нечий тих хриплив глас произнесе „мис“ и привлече вниманието й.

Тя довърши превръзката, стана и се приближи до непознатия мъж. Наведе се да го чуе по-добре и пребледня като платно. Краката му бяха така обезобразени, та се учуди, че той е в съзнание и може да говори.

— Да? — Положи ръка на челото му, което гореше от треска.

— Вода! Моля!

— Разбира се — успя да изрече тя.

Косата му беше изрусяла от слънцето и силно й напомняше за Джейсън. Дори очите му бяха зелени. Сълзите, за които смяташе, че са пресъхнали вече, отново заплашваха да бликнат от очите й.

За да се съвземе, тя се извърна и затърси наоколо, докато най-накрая намери малко топла вода. Раненият изгълта течността, а после главата му се отпусна назад и очите му се затвориха. Джена се стресна, тъй като си помисли, че е умрял, но забеляза, че гърдите му се повдигат и спускат.

Бе невъзможно да му помогне. Трябваше да му ампутират краката. Тя се изправи и тръгна да търси хирурга, когото най-накрая намери в една близка сграда.

— Господине, трябва веднага да дойдете де помогнете на този човек. И двата му крака са в ужасно състояние.

Хирургът вдигна очи от ръката, която гипсираше в момента, и намръщено рече:

— Не виждате ли, че съм зает, мис?

— Да, да, виждам, но този човек ще умре, ако не се погрижите за него. — Джена млъкна и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Това беше грешка, защото в жегата въздухът бе тежък и вонящ. Потискайки желанието си да повърне, тя бавно добави: — Мисля, че ще трябва да му ампутирате краката.

Хирургът поклати глава и довърши работата си — направи и превръзка на болната ръка. Чак тогава се изправи и последва Джена. Когато двамата отидоха при ранения войник, гърдите му вече не помръдваха, но на устните му имаше усмивка.

Неизвестно защо си бе въобразила, че този човек ще остане жив. Макар да знаеше колко тежко е ранен, тя се бе залъгвала, че ще бъде спасен, защото русата му коса и зелените му очи й напомняха за Джейсън. Каква глупачка беше!

Толкова бе измъчена, че за нея мъртвецът се превърна в Джейсън. Джейсън лежеше в тази кал в краката й, долната част на тялото му бе превърната в кървава маса. Джейсън нямаше повече да отвори очи и да я погледне, неговите устни никога вече нямаше да се раздвижат, за да й каже, че я обича.

— О, господи! — простена тя.

Смъртта и умиращите наоколо, болката и агонията бяха по-страшни, отколкото Джена си бе представяла, а това бе пределът на възможностите й. Липсата на сън през последните трийсет и шест часа, напрежението да наблюдава как тези мъже страдат и умират и мисълта, че Джейсън е в опасност, накрая надделяха.

Като насън се извърна и тръгна по улицата.

— Това е прекалено много… прекалено много — промълви тя, а гърдите й се раздираха от страшни ридания.

Безсилна, облегна се на някаква стена наблизо, през която продължаваха да се процеждат звуците на мъката и страданието.

— Мили господи, моля те, моля те, върни ми Джейсън. — Разтърси глава, забранявайки си да мисли, че има и най-малка възможност нейният любим да не се върне. — Ще направя всичко, за да си го върна здрав и читав.

Произнесе тези думи неволно, почти без да се замисли. А после изведнъж осъзна, че това е самата истина и тя е по-важна от всичко друго на света. В сравнение с този ужас обещанието, дадено на Луиджи, изглеждаше съвсем незначително. Мъката, че не е удържала на дадената дума, не можеше да бъде по-страшна от този ужас, който денем и нощем я разяждаше отвътре.

Джена хрипливо се изсмя и едва не се задави. Трябваше да види цялата тази касапница, кръвта, мръсотията, мухите, за да разбере, че любовта, която изпитваше към Джейсън, е много по-важна от даденото обещание. Любовта утвърждаваше живота, а животът бе пълна противоположност на всичката тази смрад наоколо.

Тя щеше да умре, но нямаше да се отрече отново от Джейсън, защото нищо не можеше да бъде по-страшно от мисълта, че той е мъртъв и недосегаем за нейната любов.