Амбър Кей - Джена

Съвсем объркана, Джена се взираше в него. От една страна, беше разочарована, че не е Джейсън — този човек бе жив и макар че имаше голяма рана на челото си, за която някой трябваше да се погрижи, иначе изглеждаше невредим. От друга страна, бе доволна, че това не е Джейсън, защото винаги имаше възможност той да се върне напълно здрав и читав.

— Мис?

Този хриплив умолителен глас мигновено я накара да дойде на себе си. Той имаше нужда от помощ.

Джена се наведе и прегледа раната му. Не беше дълбока, но от нея бе изтекла много кръв. Бързо я заши и направи превръзка. Преди да си тръгне, даде малко вода на непознатия.

Дари го с една последна окуражителна усмивка и като взе легенчето с водата, вече порозовяла от кръвта, уморено се затътри да търси някое подходящо място, за да я излее.

След малко вече не знаеше къде се намира. През цялото време наоколо шумно трополяха каруци и докарваха ужасяващи доказателства за това, че войната не е игра.

Една от каруците премина съвсем наблизо и Джена ясно видя отзад нечия увиснала ръка, ръкавът изглеждаше прогизнал от кръв. Не й беше необходимо да види нещо повече, за да разбере, че този човек вече не чувства нищо. Той или беше в безсъзнание, или беше мъртъв.

След толкова кръв и страдания последната гледка й дойде прекалено много. Нещо горчиво се надигна в свития й стомах и обгори гърлото й. Запуши устата си, за да не повърне.

Алфонс мигновено се появи до нея.

— Най-добре е да си тръгваме — каза той, а гласът му беше изпълнен със съчувствие.

Макар че искаше да остане, за да продължи да търси, Джена бе прекалено слаба и не можа да се противопостави на желанието на Алфонс да я отведе от това място. По-късно отново щеше да го търси. На устните й се появи мрачна усмивка. Едва ли всичко това щеше да изчезне през следващите няколко часа.

Джена си позволи да поспи само до обед, а после отново се върна на улицата. Тръгна уверено към мястото, където по-рано бяха докарали ранените. Обзе я ужас, когато откри първите ранени войници на няколко пресечки оттам.

Ръката й отчаяно посегна към гърлото. Ако не виждаше всичко това със собствените си очи, никога нямаше да повярва, че може да има такава касапница.

Задъхано прошепна на себе си:

— Вместо да се бият, те са го обърнали на истинска касапница.

Очите й се разшириха, а коленете й започнаха да треперят. Пое дълбоко въздух, за да се съвземе. Веднага съжали за това. Въздухът беше тежък и задушен, вонеше на кръв и смърт. Задушливата жега още повече влошаваше нещата и някак тежко се стелеше над повалените тела.

Очите й се напълниха със сълзи и тя не можа да ги сдържи, макар да си мислеше, че вече не може да плаче. Това беше ужасно.

— Мили боже — промълви, — моля те, върни ми го.

— Милейди? — обади се Алфонс точно зад гърба й. Сякаш я поля със студена вода, с последни сили Джена успя да се овладее. Ако продължаваше така да губи контрол над себе си, с нищо нямаше да може да помогне на горките мъже. Трябваше да бъде силна, за да се погрижи за тях. Всичко друго беше кощунство. С прегракнал от мъка и отчаяние глас тя каза:

— Не се притеснявай, Алфонс. Няма да припадна.

И се отдалечи, преди той да успее да изрази съчувствието си. Ако беше й казал някоя добра дума или дори да беше намекнал, че сълзите й са напълно разбираеми, Джена щеше да се предаде.

През целия ден тя се движеше като сомнамбул, помагаше на всеки, който имаше нужда от помощ, и сякаш въобще не мислеше за цялото това страдание наоколо.

Когато слънцето залезе за втори път, откакто бе дошла да се грижи за ранените, се изправи и схванатите мускули на гърба й се отпуснаха. Всяка частичка от тялото й жадуваше за почивка. Джена сви рамене, знаеше, че и утре ще върши същото.

Като се влачеше сред все по-многобройните ранени и обезобразени тела, тя внимателно се оглеждаше и все очакваше да мерне някъде златистата му коса. Отново и се стори, че зърва златисти къдрици, и отново се втурна напред, само за да види как мъжът се обръща по гръб. Не беше Джейсън.

От гърдите и се изтръгна такава мъчителна въздишка, изразяваща едновременно радост и съжаление, че тя едва се сдържа да не се свлече на колене и да не завие от мъка. Но не го направи. Оставаше й да прегледа и каруците с мъртвите, които лежаха заедно, докато не бъдат разпознати или погребани. Джена възнамеряваше да го търси и сред тях, преди да си тръгне тази вечер.

Отровната миризма направо я задави, когато започна методично да оглежда труповете. Нейния любим Джейсън го нямаше тук.