Амбър Кей - Джена

Със замъглени от насита и изтощение очи, Джена го наблюдаваше как се облича. Красив беше — в сиянието на огъня косата му бе придобила бронзови оттенъци, по пламтящата му кожа блестеше потта на любовния акт, очите му все още бяха златисти от желание и сякаш наистина никога нямаше да се наситят.

Той забеляза погледа й и коленичи до нея.

— Съжалявам, че бях прекалено настоятелен. — Поглади една меднозлатиста къдрица на челото й. — Исках този миг да бъде специален. Джена, запази ме в сърцето си и в мислите си, докато се върна. Съжалявам, че всичко стана толкова бързо.

Тя хвана ръката му и целуна дланта.

— Престани, Джейсън. Беше прекрасно.

Той привлече ръката й и също я целуна. В очите му проблеснаха едновременно всички чувства, които Джена събуждаше у него: любов, жажда, страстно желание, нуждата да я има да себе си всеки ден.

— Моят страстен ангел. Обичам те повече, отколкото може да се изрази. Чакай ме.

Преди да успее да му отговори, той вече си беше отишъл и тя остана сама в бързо изстиващата стая. Страхът се вкопчи в сърцето й и цялото й тяло потрепера.

— Моля те, господи, върни ми го — тихо рече тя.

Челото й тревожно се сбърчи. Какво щеше да стане, ако той не се върнеше при нея? Ами ако го убиеха? Какво щеше да прави тя тогава? Как щеше да продължава да живее? Не знаеше, беше толкова ужасно да мисли за това.

Ами ако беше заченала неговото дете? Ръката й инстинктивно докосна плоския й корем. Макар че двамата толкова много пъти се бяха любили по време на пътуването от Париж насам, Джена изобщо не беше се сетила за тази възможност. Толкова бе объркана от ужаса, че е сгодена за Ричи и обича Джейсън, че нито веднъж не бе помислила за последиците от тази любов.

Може би тази нощ бе заченала. Беше съвсем възможно. Малко момченце с руси коси като на баща си и с неговите зелени очи. Едно умалено копие на Джейсън, за което да се грижи. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Някъде пискливо изсвири гайда и прекъсна щастливите й фантазии. Веднага след това задумка барабан и се чуха маршируващи стъпки.

Джена сграбчи роклята си, бързо я навлече и се втурна към прозореца, който гледаше към парка. Дръпна завесите и надникна навън.

Слънцето тъкмо изгряваше и хвърляше първите си ясни лъчи върху маршируващите войници. Шотландските бойци вече изчезваха в далечината, меланхоличният писък на техните гайди постепенно затихваше. Следваха британските полкове, националното знаме гордо се вееше най-отпред, а барабанчиците диктуваха ритъма на маршовата стъпка.

Докато наблюдаваше стотиците мъже и млади момчета, тръгнали да пресрещнат Наполеон, Джена с всички сили се стараеше да сдържи сълзите си. Мнозина от тях нямаше да се върнат. Това й беше известно, макар че Джейсън се беше опитал да скрие от нея колко недостатъчни са попълненията на Уелингтън.

„Ами какво ще стане с Джейсън?“ — питаше се тя отново. Той несъмнено щеше да се върне при нея. Досега винаги се беше връщал, не можеше да започне да се съмнява в него.

Джейсън щеше да се върне при нея.

През този следобед, докато слушаше далечните звуци на битката, Джена не преставаше да си повтаря, че Джейсън ще се върне при нея. Куриерите, носещи новини от Уелингтън, съобщаваха, че войските му най-после са се сблъскали с императорските войски при Ватерло.

Преди няколко часа оръдейните залпове и трополенето на каруците по паважа звучаха зловещо и заплашително. Сега тези звуци й се струваха нормални. Дори виковете на ранените, които докарваха с тресящи се открити двуколки и каручки, вече не изтръгнаха сухи ридания от гърдите й.

Вместо това Джена реши да помогне с каквото може и бързо започна да къса на ивици чаршафите, които мисис Майкълс бе успяла да смъкне от всички легла и да извади от скриновете в къщата. Сега, седнала до Джена, икономката навиваше новите превръзки.

Като свърши с това, Джена извади иглите и конците си, кутийката с прахан и целебния мехлем, останал след лекуването на Джейсън. Взе в ръка полупразната кутийка с мехлема.

Мирисът толкова ясно й напомни за него, че за миг й се стори, че той е тук, до нея. Ако протегнеше ръка, щеше да го докосне.

— Госпожо — прозвуча гласът на Алфонс, — наредих да докарат каретата. Сами няма да можем да отнесем всички тези неща.

— Как…?

Обърна се и като видя Алфонс, разбра, че копнежът по Джейсън я е накарал да си въобрази несъществуващи неща. Трябваше да престане с това. Точно в този момент ранени и умиращи мъже се нуждаеха от нейната помощ. Не можеше да продължава да стои тук, отдадена на мечтанията си. Тя се овладя и каза сухо: