Амбър Кей - Джена

— Какво удовлетворение би могъл да получи един хлапак като тебе?

Младежът пламна до корена на лъскавите си черни коси.

— Аз ще ви убия в честен дуел.

Джейсън се засмя, за да прикрие отвращението си от неудържимото желание на момчето да пролива кръв. Този младеж явно никога не бе участвал в битка, иначе нямаше да има такова голямо желание да рискува глупаво живота си.

Едва прикривайки нежеланието си, Джейсън веднага трябваше да напусне балната зала, за да се срещне с креола на площад „Сейнт Антъни“, където ставаха повечето дуели в Ню Орлиънс. Като пристигна там, той първо свали сакото си и внимателно го сгъна, а после се обърна към човека, който се бе съгласил да му стане секундант, и прие предложения му от него colchemarde.

Опита тежестта на шпагата си и пипна изящното й острие. Беше така добре направена, както и ножът, скрит в ботуша му. С това оръжие сигурно нямаше да има проблеми.

На устните му се появи горчива усмивка. Самият той можеше да се превърне в заплаха за собствената си сигурност. След като се бе съвзел от раните си, той се упражняваше всеки ден и въпреки това все още не можеше да свикне с нарушеното си зрение и с изкривената представа за разстоянията, дължаща се на това, че вече имаше само едно око. При този дуел в мрака под сребристата светлина на луната едва ли щеше да вижда по-добре. Приглаждайки косите си, Джейсън изучаваше своя противник, който бе застанал точно срещу него. Младежът явно беше в добра форма и имаше широки мускулести рамене.

Секундантът даде сигнал да започват и Джейсън бавно взе да обикаля около своя противник. Креолът имаше гореща кръв и бързаше да отмъсти за нанесената му обида, затова побърза да го атакува.

През първите няколко минути Джейсън изразходваше енергията си, за да парира усилията на противника. Сега бе доволен, че след Ватерло бе положил много усилия, за да се научи отново умело да борави с шпага. Докато младежът все повече се задъхваше и повечето му атаки се оказваха неуспешни, Джейсън с все по-голяма лекота парираше ударите му.

Онзи започна да осъзнава, че губи и се опита да прехвърли шпагата в другата си ръка. Тогава, разчитайки на добре тренираните си рефлекси, Джейсън нанесе своя удар. С рязко движение на китката той подхвана острието на противниковата шпага с върха на своята и тя полетя нависоко във въздуха. После се заби във влажната черна пръст.

Джейсън отстъпи назад и наведе острието на шпагата си. Секундантът на младия креол бързо се приближи и се съгласи, че дуелът е приключен. Джейсън с готовност прие това решение.

Над горната му устна бяха избили дребни капчици пот и нямаше никакво настроение да продължава да се бие. Всеки път, когато се дуелираше, рискуваше да сбърка при преценката на разстоянията или да не забележи опасния блясък в очите на противника си, който по-красноречиво от думи би му подсказал какъв ще бъде следващият му ход.

Освен това имаше определена среща с Николас Жиро — лидера на креолската фракция, която се готвеше да освободи Наполеон. Джейсън съвсем не възнамеряваше да пропусне тази среща.

Колкото по-скоро откриеше онова, заради което бе дошъл в Ню Орлиънс, толкова по-скоро щеше да си замине оттук. Но все пак, за да бъде сигурен, че няма да го разкрият, трябваше колкото може по-бързо да намери Джена. Вярваше, че тя няма да го издаде нарочно, но тъй като Джена не знаеше за новата му задача, можеше неволно да спомене истинското му име.

Както си личеше, единствената причина да изпадне в тази опасна ситуация и да му се наложи да се дуелира се дължеше на неловката му реакция при срещата с Джена. Вместо да се опитва да я изличи напълно от съзнанието си, трябваше да помоли Уелингтън да го осведомява за местонахождението й.

Но как можеше да предположи, че тя ще се появи в Америка? Би трябвало да е в Италия.

По същото време, когато Джейсън се дуелираше, Джена дойде на себе си. Отначало не можеше да си спомни къде се намира, но после паметта й постепенно се възвърна. Лежеше в спалнята, в къщата, която Ричи бе наел на Леви Стрийт в Ню Орлиънс.

В същото време тя си спомни и за мъжа, когото бе видяла в балната зала на Конда Стрийт. Това трябваше да е Джейсън. Но как бе възможно?

Самият Уелингтън й беше казал, че Джейсън е мъртъв. Съвсем ясно чуваше думите му, произнесени едва ли не до ухото й: „Джейсън беше прекрасен човек. Той се би храбро и ние се гордеем с него.“

За първи път си позволи да дешифрира думите му една по една. Уелингтън съвсем не беше й заявил направо, че Джейсън е мъртъв, тя сама бе разтълкувала думите му по свой начин.