Амбър Кей - Джена

— Какво? — възкликна той, а облекчението се разля на горещи вълни по тялото му и стопи ледения пръстен, който бе стегнал сърцето му. Опита се да избърше сълзите й. — Това ли е всичко?

Напълно зашеметена, тя мачкаше с изтръпнали пръсти ръкава му.

— Не е ли достатъчно? То означава, че никога няма да бъдем заедно.

Джейсън бързо заклати глава, отричаше казаното, не желаеше да приеме безвъзвратното.

— Нищо подобно. Ще се откажеш от годежа. А после ще се оженим.

Слисана, тя се смъкна от скута му и се изправи на крака.

— Джейсън, не мога да изменя на думата си. Дадох я, когато Луиджи беше на смъртно легло.

Той не искаше да я слуша повече. Изправи се и я взе в прегръдките си.

— Ти ме обичаш, нали?

— Да. — Тя вдигна очи към него, усещайки как топлината на тялото му прониква през дрехите й и кара кожата й да пламти. — Повече от всичко на света.

По лицето му се разля задоволство, на устните му се появи тържествуваща усмивка.

— Само това има значение.

— Не, не е така — отвърна тя, макар че нещо й подсказваше да замълчи. — Не е така, Джейсън. Дадох дума и не мога да се отрека от нея. Цял живот съм била вярна на обещанията си. Баща ми винаги ме е учил, че казаното и стореното не могат да се върнат и трябва да се примиряваме. Ако не сме верни на онова, на което държим, ние не сме верни на себе си. Не мога да наруша дадената дума.

Джейсън направо не можеше да повярва на ушите си. Как можеше тя да държи повече на едно обещание, дадено на някакъв умиращ, отколкото на тяхната любов? Това не беше възможно и той щеше да й го докаже.

Като ястреб се наведе над нея и впи устни в нейните, тъй че всички мисли излетяха от главата й. Усещаше само натиска на устните му, ръцете му, които притискаха гърба й и галеха бедрата й в знак на интимност и любов.

Той беше целият й живот и нищо друго нямаше значение. Утре или вдругиден, или след седмица Джена щеше да се справи с онова, което ги разделяше, с обещанието, дадено на Луиджи. Но засега щеше да изживява всеки миг така, както й беше даден, и да обича Джейсън с цялата си безнадеждна страст.

Един час по-късно двамата бяха на път, а обикновената храна, която бяха изяли — зеленчуци, овнешко и груб кафяв хляб — стопляше стомасите им. Джена беше благодарна за тази храна и за мушамата, която я предпазваше от ръмящия дъждец. Джейсън бе купил тези неща от собственика на странноприемницата.

Все пак когато нощта се спусна, зъбите й започнаха да тракат от студ. Сега, след като бяха прекарали нощта в странноприемницата, още повече се страхуваше да спи на студената и твърда земя. Минаха през едно малко градче и Джена жадно погледна табелата над входа на местната странноприемница, но не се учуди, когато Джейсън продължи нататък, без да продума. Тя се овладя и не каза нищо.

В окаяното си физическо състояние само се стараеше да не мисли за онова, което се беше случило между нея и Джейсън, когато той изведнъж вдигна ръка и спря коня си.

— Бързо — изшептя и сграбчи юздите на кобилата й. — Някой препуска след нас.

Преди тя да разбере какво става, Джейсън отведе и двата коня в канавката край пътя. Без да й казва, Джена знаеше, че трябва да мълчи. В настъпилата тишина по спечената кал на пътя отекна тропотът на конски копита.

Дали това не беше същият шпионин, който се бе промъкнал в къщата в Париж? Може би бе успял да ги проследи? Защо иначе този човек щеше да препуска така бързо в студената и влажна нощ?

Сърцето й се разтуптя, ръцете й се изпотиха в кожените ръкавици. Пръстите на ръцете и стъпалата й сякаш бяха от лед и ставаха все по-студени с всеки удар на копитата в твърдата земя.

А после пътникът профуча покрай тях, в тъмнината беше невъзможно да се различат чертите на лицето му. Препускаше така, сякаш го гонеше самият дявол, наметалото му се развяваше, а шапката беше ниско нахлупена на челото му.

Джена потрепера. Когато миризмата на препускащия кон достигна до тях, тя успя да укроти кобилата си и да й попречи да се изправи на задните си крака. После той изчезна.

Щом тропотът на копитата заглъхна напълно, Джейсън се размърда, но остана на мястото си, докато преброи до хиляда. После поведе конете обратно натам, откъдето бяха дошли, но не излязоха от канавката, което означава, че се движеха не по-бързо от костенурки.

Макар че много й се искаше да разбере защо се връщат назад, Джена не посмя да попита за това. Когато решеше, Джейсън сам щеше да й каже всичко.

За да притъпи страховете си, тя се съсредоточи върху болката в кръста си, която я пронизваше при всяка крачка на коня. Никога повече нямаше да се качи на такова дамско седло!