Амбър Кей - Джена

Въздъхна дълбоко и от устата й излезе бяло облаче. Копките и мъките на пътуването, страхът да не бъдат открити, всичко това само за малко я отвличаше от истинската й грижа — предложението, което Джейсън й беше направил.

Трябваше да го накара да разбере, че никога няма да може да се омъжи за него, това беше една невъзможна мечта. Утешаваше се с това, че се бе опитала да му обясни. Той отказваше да я чуе. От преживяното с Луиджи беше научила, че когато един мъж не желае да промени мнението си, думите не достигат до ушите му, колкото и да са верни. Само реалните събития можеха да му въздействат.

Потънали в мрачните си мисли, двамата пристигнаха в селото, през което бяха минали преди час. Джейсън вече слизаше от коня, когато тя най-сетне проумя къде се намират.

— Остани тук — нареди той и думите му я накараха да се опомни. — Спусни качулката си още по-ниско. Не разговаряй с никого.

Той стъпи на земята и порови в дисагите. Когато се обърна към нея, в ръката си държеше пистолет.

— Използвай го, ако се наложи.

Тя го взе, но продължаваше да се взира в него с невярващи очи.

— Струва ми се, че няма да мога. Не е ли по-добре просто да дойда с теб?

Едва-едва го виждаше в бледата светлина, струяща от прозорците на странноприемницата, но веднага усети, че е недоволен.

— Не, Джена, не смея да те взема с мен. Искам да огледам всичко вътре, без да привличам повече внимание от необходимото. Ако не трябваше да задавам въпроси, щях да те взема със себе си вътре, за да ги заблудя, моят преследвач сигурно е питал само за непознат мъж. При това положение мога да се издам, особено ако нашият човек се върне.

Цялата тази работа никак не й харесваше, но в думите му имаше логика. Затова тя се сви още повече под наметалото си и с треперещи ръце стисна пистолета.

Джейсън се върна заедно с облак топъл въздух, който миришеше на пушек, овнешко и немити тела.

— Един дребен тъмнокос и тъмноок човек е бил тук, питал е за мъж с руса коса. По дяволите! Трябва да преосмисля всичко това.

Качи се на седлото и няколко дълги минути остана като закован там, а после подкара двата коня по пътя. Но вместо да се върнат обратно, поеха на юг към Париж, натам, откъдето бяха пътували през целия ден.

Съвсем объркана, тя настигна Джейсън.

— Какво правиш?

В този миг луната реши да изплува иззад облаците и в ярката й светлина Джена съвсем ясно видя лицето му. От двете страни на устата му се бяха изписали дълбоките бръчки на напрежението.

— Надявам се така да заблудя нашия преследвач и да осигуря топло легло за двама ни през тази нощ.

— Но аз не мога да разбера как ще го постигнеш по този начин.

Той се усмихна леко, устните му едва-едва помръднаха.

— Ако аз преследвах човек, който носеше важна информация, спешно необходима на господаря му, и през ум нямаше да ми мине, че моята жертва ще се върне назад по стъпките си.

Вече напълно объркана, тя го попита:

— А ти не носиш ли спешна информация?

Ръката му стисна юздите и конят нервно се изправи на задните си крака.

— Не. Ако не бяха ме ранили, може би щях да стигна до Уелингтън навреме и да съобщя за бягството на Наполеон. Тогава херцогът навярно щеше да успее да направи нещо, за да попречи на Бонапарт да навлезе във Франция. Но сега вече е късно.

Джена проумя всичко и още повече се възхити от този мъж, в чиито ръце бе поверила съдбата си, при все че му съчувстваше за неуспеха. Много й се искаше да го утеши, но знаеше, че никакви думи не могат да го накарат да забрави провала си.

Когато стигнаха до следващия град, в който имаше странноприемница, луната вече бе залязла и слънцето се канеше да изгрее. Джена се държеше на седлото с огромни усилия. Знаеше, че Джейсън не е по-добре от нея, тъй като раната му едва бе зараснала.

В мътната сива светлина на утрото Джейсън влезе в странноприемницата и нае стая. Тя не знаеше колко дълго смята да останат тук, нито пък се интересуваше. Дори в леглото да имаше дървеници, все едно й беше.

Без да направи опит да се съблече, Джена тежко се отпусна върху единичното легло. Смътно забеляза, че Джейсън подпря с един стол вратата и после всичко изчезна.

Той се загледа съчувствено в изтощеното й тяло. Събра цялата си останала енергия, за да свали високите й обувки, после смъкна и своите, пъхна се под завивките и се сгуши до нея.

Когато тя изплува от съня, Джейсън я галеше и нежно я целуваше по лицето. Всички мисли за преследването, опасностите и неясното бъдеще, което ги очакваше, се изпариха от главата й, когато откликна на движенията му по най-първичния начин.