Амбър Кей - Джена

Любиха се, докато и двамата започнаха да треперят от изтощение. Едва тогава изплуваха другите им грижи.

— Джейсън — с отмалял глас попита Джена, — не трябва ли да тръгваме?

Той се засмя.

— Права си. Но все пак ми се струва, че можем да прекараме тук останалата част от деня и цялата нощ. Човекът, който ни преследваше, сигурно вече е в Брюксел или е дяволски близо до него. Уелингтън навярно още не е там и затова няма нужда да бързаме. Моята свръзка ще остане на мястото си, докато Уелингтън й нареди друго, а аз нямам никаква информация, че дукът вече го е направил.

Тя въздъхна.

— Тогава защо бързахме толкова?

Той се усмихна и се наведе, за да я целуне. После откъсна устните си от нейните.

— Бързахме толкова много, защото се страхувах от човека, който ни преследваше. Нямах никакво желание да ме хване. — Той пак я целуна. — Хубава си, Джена — промълви Джейсън. — Сега нашият враг пътува пред нас и сигурно ще се скрие някъде в Брюксел да ни чака, затова можем да поостанем тук и да се наслаждаваме.

Джейсън усети как плътта й потръпва под устните му и изпита огромно задоволство. Тя беше негова и той щеше да я накара да забрави напълно за мъжа, за когото беше сгодена. Щеше да притежава тялото и душата й, докато тя не кажеше, че не желае никой друг освен него.

Щеше да я притежава изцяло, да я люби, докато тя не заченеше неговото дете и с това не се обвържеше с него завинаги. Джена щеше да бъде негова и той за нищо на света нямаше да й позволи да отиде при друг мъж. Независимо че беше дала дума.

Брюксел, април 1815 година

И този ден, и следващия Джейсън и Джена прекараха в мизерната странноприемница. Сега, като се обръщаше назад от дистанцията на изминалите дни, Джена разбираше, че двамата не са искали да напуснат онази бедна стаичка, защото това е означавало да се върнат към цивилизацията и към изискванията на всекидневието — Джейсън към шпионската си дейност, а тя към Ричи.

Джена се размърда на канапето, където седеше, качи краката си върху възглавничките и опря брадичка на коленете си. Останалата част от пътя до Брюксел бяха изминали бързо. Джейсън я остави в една странноприемница в края на града, а сам отиде да види дали леля Хестър е пристигнала заедно с прислугата й. После се върна, за да й каже, че лелята и слугите й са се настанили удобно в една къща под наем на „Рю Дюкал“, точно срещу градския парк.

И сега, точно четиринадесет дни и седем часа по-късно, Джена се взираше в този парк през прозореца. Дърветата, покрити със зелените филизи на напълващия живот, се поклащаха от лекия ветрец и нашепваха за пролет и щастие. С развеселени лица, хората се разхождаха по безупречно оформените алеи.

Ужасно й се искаше и тя да стане част от тази прекрасна сцена, но откакто Джейсън я беше оставил на прага на леля Хестър, Джена беше в невероятно лошо настроение. Целуна я и й обеща да се върне за нея веднага щом му се удаде възможност. Оттогава не беше го виждала и непрекъснато се страхуваше, че шпионинът, който ги бе преследвал по пътя, най-после е успял да открие Джейсън.

Въздъхна дълбоко и извърна глава от пасторалната гледка зад стъклото. Дълбоко в душата си беше сигурна, че ако имаше възможност, Джейсън щеше да се върне за нея. Макар да беше му повтаряла многократно, че не може да се омъжи за него, защото е дала дума на Луиджи, тя го познаваше достатъчно, за да се досети, че няма да я остави на друг мъж, без да се бори.

Тогава къде беше Джейсън? Ден и нощ се молеше за спасението му и жадуваше да я докосне, макар да знаеше, че това ще причини болка и на двамата. Ако той сега се върнеше при нея, мъката от крайната раздяла щеше да бъде още по-непоносима.

При все това Джена копнееше за него.

— Хм, хм — прекъсна Майкълс мрачните й мисли. — Милейди, граф Ди Понти.

Ричи беше последният човек, когото тя искаше да види сега. Откакто беше пристигнала, всеки ден й досаждаше и направо й призляваше от него. Но той вече бе влязъл. Тъй че Джена трябваше да се примири с положението.

— Добро утро, Ричи.

Без да я погледне, Ричи нареди на Майкълс:

— Излизай. И се постарай никой да не ни безпокои.

Майкълс погледна към Джена, за да разбере дали тя е съгласна с това. Макар че кръвта й пламна поради наглостта на Ричи, тя нямаше сили да се разправя с него. Затова кимна.

Ричи се врътна на тока на безукорно лъснатия си ботуш и наперено закрачи, спря току до нея.

— Къде беше ти, когато прислугата ти напусна Париж?