Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

Всички бяха съгласни, че предложението е обещаващо. Интересно. Заслужаващо интерес. И навременно — всички знаеха, че много скоро ще се появи голяма мутация на вируса на грипа. Това се случва на всеки тридесет години и светът го очакваше. Имаше и съгласие, че ако се съди по миналото, предстоящата промяна щеше да е към щам Н–1 — като Испанския грип. Никой не отричаше, че теорията на доктор К е многообещаваща и че проба от въпросния щам в Копървик би могла да даде ценни данни за връзката между силата на действие на мутацията и антигенната структура. Ако можеше да бъде намерен щамът от 1918 година, разбира се.

Ако доктор К беше прав, много по-силно действащите щамове на грипа можеха да бъдат разпознати чрез ясно изразеното изпъкване на подутината във форма на кука върху протеиновата обвивка на антигена. Сред вирусолозите това бе известно (малко на шега) като „рога на Киклайтър“.

Дори и сега щамовете Н–1 можеха да бъдат открити в една или друга част на света и заразените от тях не умираха масово. Проучванията на доктор К върху тези щамове сякаш подкрепяха теорията му — там липсваше ясно изразена подутина върху антигена и, както той бе предсказал, силата на действие, която вървеше заедно с нея. Справедливо беше да се каже, че освен всичко друго, което може да бъде научено, един поглед върху щама от 1918 година ще помогне много за подкрепянето или отхвърлянето на неговата теория. Независимо колко егоистично звучеше това, Ани не можеше да не мисли, че при успех на тази експедиция ще увеличи шансовете си да продължи научната си кариера в Джорджтаунския университет. При това с постоянен договор.

Разбира се, щеше да е много по-напреднала досега, ако субсидията не бе станала жертва на лошо стечение на обстоятелствата. Само месец преди да направят предложението за нея, в Националната научна фондация се вдигна голям шум за злополука в Националната вирусологична лаборатория в Кеймбридж, Масачузетс. Една епруветка с проба се счупила в една от центрофугите на лабораторията и двама лекари и един лаборант били заразени със Сабия — смъртоносна хеморагична треска, преди това срещана единствено в Бразилия. Въпреки че инцидентът бе незабавно прикрит, таблоидите го надушиха. В резултат имаше изслушване в съответната комисия на Конгреса, което имаше смразяващ ефект върху дейността на ННФ. Уплашена от по-нататъшни критики, ННФ реши да не финансира експедиция, която да открие един от най-смъртоносните вируси на света.

Мина почти година и тя почти бе забравила за предложението, когато субсидията дойде — не от ННФ, а от някаква малка фондация, която имаше за адрес жилищен блок зад сградата на Върховния съд.

Ани никога не бе чувала за нея. Нещо повече — не знаеше, че доктор К е изпратил предложението за субсидия на други източници, освен ННФ. Но това си беше в негов стил. Мълчеше си за всичко — вероятно за да й спести бъдещи разочарования. Тя нямаше нищо против.

Ани свали бинокъла, но продължи да се взира напред, опитвайки се със силата на волята си да намери някаква нишка, която да подсказва изход. Нямаше обаче нищо — само лед и сняг и…

Водовъртеж — сякаш ситни капчици вода се въртяха и вихреха пред погледа й. Беше чела за това явление — често срещана халюцинация, бе чела за нея само преди седмица. Първият човек, който я бе описал, беше изследовател от 19-ти век, пропътувал с екипажа си половината Бафинова земя, след което бе замръзнал и „смачкан като орех“ от леда.

Поне това нямаше да им се случи. Нямаше начин да замръзнат. „Рекс“ бе построен за Арктика и неговият корпус от подсилена стомана и мощните му двигатели бяха в състояние да го придвижат през лед с дебелина пет-шест метра.

Искаше й се да се движат по-бързо.

Ани затвори очи и разбра кога е започнала да халюцинира. Мисълта за полярния изследовател и екипажа му я вцепени. Първо изяли кучетата си, след това брезента на палатките, после дрехите си. Последното нещо, което изяли, били обувките им — на повечето от тях зъбите вече били окапали. Дневникът на водача бил открит от следващата експедиция. Бил обвит в насмолена хартия и пъхнат в кутия за тютюн. В дневника си водачът описвал изсмукването на кожата на обувките с език и начина как да се държи в устата — като вода за причастие.

След това той очевидно бе умрял.

Ани усети някаква промяна във въздуха и се вгледа в далечината. На хоризонта сякаш имаше дъждовни облаци. Погледна отново през бинокъла и въздъхна. Светкавици пронизваха синьото небе. Само това им трябваше — още една буря.