Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

Не обичаше да прави грешки. Това даваше възможност на Снежковците да се будалкат с нея, а ако не го правеха, да се отнасят снизходително, с насмешливи погледи и предложения за помощ. Тя не можеше да се справя добре с такива неща. Те я караха я да се чувства глупава. Изчервяваше се и минаваше в отбрана. Не можеше да го преодолее. Винаги й бяха казвали, че това е „семейна черта“. Че имала тънка кожа.

Докато не порасна достатъчно, за да разбере, че това е само метафора, тя си го представяше като някакъв вид болест, която е наследила от майка си. Тънка кожа. Звучеше, сякаш е нещо, което всеки момент може да се скъса или пропука. Като леда.

Тънък лед. Навсякъде наоколо.

Бяха изпреварили бурята и денят бе искрящ — със синьо небе и температура малко над нулата. „Рекс Мунди“ се промъкваше през леда пълзешком, корпусът и палубите му бяха покрити със скреж. Корабът се насочваше към Сторфиорден — проток от вода и лед, който се простираше между покрития с глетчери източен бряг на Шпицберген и западния бряг на Еджеоя — малък остров в Норвежко море.

Ани се бе загледала в ледения килим, който се простираше, докъдето й стигаше погледът. Искаше й се да види тъмна ивица — първият признак на това, което Снежковците наричаха „оловото“. Процеп в леда, който ще ги изкара в мастилената чернота на открито море.

Тогава биха могли да продължат с по-голяма скорост.

Въпреки допълнителните дни, които се получиха поради по-ранното им отпътуване, тя се тревожеше. Първата част от пътуването — на север-северозапад през Баренцово море — мина сравнително бързо. Мурманск не замръзваше през цялата зима, тъй като беше облизан от същото топло атлантическо течение, което правеше възможен достъпа до западния бряг на Шпицберген през по-голямата част от годината.

След като обаче завиха на изток и потеглиха към пролива Сторфиорден, се озоваха обкръжени от твърд лед. Когато напуснаха фиорда, ледът стана още по-дебел. Хеликоптерът излиташе непрекъснато, за да търси пролуки, които биха ги довели до водните канали, протичащи през леда, като протоци, които се движат през снежни полета. Снежковците обаче прекратиха това. Физикът, който по съвместителство бе и пилот на хеликоптера на експедицията, реши, че е по-добре да запазят горивото си за пътя до и от Копървик. Нямаше какво друго да правят, освен да си пробиват път напряко през леда и да се надяват.

Освен „пролуките“ имаше и ивици чиста вода — своеобразни езера в средата на „вечния лед“. Тези езера, беше й казано, се появявали повече или по-малко редовно, всяка година на едни и същи места. Картите с многослойните им силуети отбелязваха размера и местоположението им. Сутринта тя видя такава карта. Един член на екипажа й показа къде точно очакват да намерят чиста вода. На картата тя приличаше на дълга сянка, която се извиваше към една от малкото черни точки на Еджеоя — миньорското селище Копървик.

Проблемът беше, че картите не бяха осъвременявани от години и никой не можеше да каже кое от „езерата“ може да е изчезнало и да се е превърнало в лед. Промъкването през тънкия лед намали скоростта на „Рекс“ до минималните му възможности. Ако трябваше непрекъснато да си пробиват път през леда… щеше да им отнеме много време.

Ако пък успееха да излязат на открито място през следващите два часа, можеше да имат късмет да стигнат до място за закотвяне вечерта и сутринта да успеят да слязат на брега.

Беше нетърпелива. Предложението за субсидия бе нейна идея и тя бе съсипана, когато Националната научна фондация го отхвърли, въпреки подкрепата на доктор К. Сега, когато проектът бе одобрен, тя искаше да прави наука — и то веднага.

Идеята беше да се изолират вируси от тъканите на миньорите. Двамата с доктор К щяха да използват най-модерната техника — полимерно реструктуриране на веригата, или ПРВ, за да възпроизведат вируса в лабораторни условия. Ако имаха късмет и успееха да отгледат достатъчно продукт от модификацията, убила миньорите, щяха да могат, разбира се, да произведат и ваксина (в случай, че някой се нуждаеше от нея). Много по-важно обаче бе (поне според нея), че щяха да могат да потвърдят теорията на доктор К за връзката между определени видове протеинови обвивки и силата на действие на различните щамове грип. Това щеше да е такъв пробив…

Ани се изненада като научи, че в началото на века все още е имало късчета земя, които са били толкова негостоприемни, че не са били част от никоя суверенна държава. Архипелагът Свалбард, включващ остров Шпицберген, бил (до 1939 година) едно от тези места. Преди архипелагът да стане част от Норвегия, островите му били за разграбване. Ресурсите им били на разположение на всеки, който имал желание и възможност да си позволи месеци на тъмнина и изолация, гадно време и постоянна заплаха от нападения на бели мечки.