Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

Телефонът в чакалнята бе обграден от чакащи пътници, така че Дейли излезе да потърси такси. За негова изненада почти веднага откри едно — черен ЗИЛ с очукани калници и радиатор, който издухваше студен въздух върху коленете му. Малки снежинки се топяха по предното му стъкло.

— Говорите ли английски?

Шофьорът го погледна в огледалото.

— Разбира се. Говоря всичко.

— Колко е до Мурманск?

Шофьорът сви рамене.

— Може би петстотин.

— Мили?

— Долари. Рубли. Километри. Все едно, защото не можете да стигнете там.

— Трябва да стигна!

Шофьорът се засмя.

— Някой ден — сигурно. Но не и днес.

— Но…

Усмивката на шофьора бе широка като пътя пред него. Окото му намигна в огледалото.

— Добре дошли в Архангелск — каза той. — Това е парадният вход към Северния полюс.

Когато стигнаха до центъра, където се намираха офисите на туристическата агенция „Спутник“, беше четири и половина следобед и вече тъмно, което не бе изненадващо, като се имаше предвид географската ширина. Според пътеводителя на Дейли Архангелск се намираше само на петдесет километра южно от Северния полярен кръг.

Известно време, докато стоеше пред бюрото на служителката на туристическата агенция, имаше надежда. Тя периодично му се усмихваше насърчително и се опитваше да намери начин — някакъв начин — да го закара от Архангелск до Мурманск. Имаше един момент, в който дори изглеждаше въодушевена. Професионалната й усмивка се смекчи до ухилване и стана ясно, че го успокоява и насърчава, изпъвайки пръстите си на лявата си ръка в някакво подобие на бойскаутски поздрав.

След това обаче възбудата й изчезна, пръстите се свиха и тя отпусна устни. Изцъка разочаровано и затвори телефона.

— Влаковете не вървят. Нито за Мурманск, нито за Москва. Има…

— Знам — голяма буря.

— Да, само че има и прекалено много сняг. Ще трябва да останете тук един-два дни.

Дейли изръмжа, но нямаше какво да направи.

— А резервация за хотел? Можете ли да ми уредите?

Жената поклати глава.

— Занимаваме се само с транспорт.

Дейли вероятно изглеждаше отчаян, защото тя го съжали. Изгледа го внимателно, опитвайки се да свърже скъпите ботуши с опърпаната му раница. Тя беше с пластмасови закопчалки, които трябваше да приличат на кожени, но не го докарваха, както и груб символ на мира, изрисуван с химикалка на капака.

Тя го посочи и попита:

— За Чечня ли става дума?

Дейли се замисли, после каза:

— Да. Вероятно.

Жената се усмихна.

— Опитайте „Екселсиор“. Добър е и е съвсем наблизо, зад ъгъла. Ще ви хареса.

„Екселсиор“ беше добър, но беше и препълнен, така че Дейли седна в уютното фоайе и започна да разглежда справочника „Русия, Украйна и Беларус“. Колкото до хотелските стаи, авторите бяха съвсем директни — нощувките в Архангелск бяха или „евтини и мръсни“, или „приемливи и скъпи“. За Дейли, чиито разходи се поемаха от фондацията, нямаше място за размисъл.

Откри обаче, че „приемливите и скъпи“ хотели (както си ги представяше) са претъпкани с работници от нефтодобива, прекупвачи на диаманти, брокери на най-различни стоки и мошеници от всяка част на света. Изглежда, Архангелск бе нещо като трамплин за авангарда на предприемчивите капиталисти, които имаха намерение да „разработят“ Сибир. Опита в три скъпи хотела, влачейки куфара си по снега, но всеки от тях бе препълнен. Най-после пъхна няколко банкноти в ръцете на администратора на „Пушкин“ и го помоли да му намери стая — където и да е.

Загуби още един час, но в крайна сметка излезе от фоайето с листче в ръка: „Черноморская улица № 3“.

Когато помоли за такси, портиерът го изгледа със съмнение, посочи с неопределен жест небето и поклати глава.

— По-добре автобус. — И посочи близката спирка, където двама премръзнали мъже потропваха с крака под мъждукаща улична лампа. Дейли започна да настоява, но портиерът изглеждаше толкова изненадан, почти обиден, че той най-сетне се предаде.

Затътри се към автобусната спирка. „Щеше ли тате да бъде горд с мен?“ Старецът неуморно го предупреждаваше, че не трябва да ходи никъде или да се „представя за нещо“, ако не се е научил как да „приема реалността“ и да запазва самообладание. „Трябва да сдържаш ирландското в себе си, Франки. Виж ме мен. — Почукваше се с пръст по гърдите. — Цял живот работя за дребни стотинки, и защо? Защото винаги трябваше да бъда прав. Защото не можех да си държа тъпата уста затворена. Защото не успях да разбера, че понякога не си струва от нещо да се прави национален проблем. То е като песента на картоиграча: «Трябва да знаеш кога да свалиш картите».“ Дейли поклати глава при спомена за това как баща му се позоваваше на остроумието и мъдростта на Кени Роджърс.