Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

Междувременно замръзваше, бавно, но сигурно — пръсти, крака, лице. Потропването по земята не помагаше. Единственото, което можеше да помогне, бе автобусът, така че когато той пристигна, Дейли се хвърли вътре веднага щом вратата се отвори. Шофьорът погледна хартийката в ръката му, посочи часовника си и направи полукръг с показалец. Половин час до „Черноморская“.

Дейли седна близо до един от отворите, от които излизаше топъл въздух, и се отпусна. И докато се лашкаше през Архангелск в раздрънкания автобус, с прозорци така мътни и замръзнали, сякаш е в облаците, не можеше да потисне една песен в главата си.

„Играеш си ръката, когато раздадат, и картите държиш, или ги хвърляш…“

„Какво?“ — Замисли се за момент, след това си спомни: „О, да — или бягаш. — Тази част винаги я забравяше — или бягаш.“

Когато стигна до хотела, снегът навяваше и електричеството бе изгаснало. Всъщност почти изгаснало. Някакъв генератор бучеше в мазето, произвеждайки достатъчно ток, за да не се спънеш, но не и повече. Малкото крушки, които светеха, бяха подсилвани от свещи, които мъждукаха във фоайето със зловещ жълтеникав оттенък. Миришеше на черква.

Дейли влезе и неуверено се огледа. В ъгъла на фоайето враждебно гледаща проститутка, увита в полиестерна дреха, се бе опънала на червен диван, тапициран с изкуствена кожа, и си лакираше ноктите. Близо до нея японски бизнесмен седеше на износен стол и четеше комикс. Трима младежи с черни кожени якета спореха за нещо пред бутилка водка.

Дейли попълни регистрационния картон на рецепцията и плати с долари. Докато руснакът броеше парите, прочете написаната на ръка табела на стената зад него:

Дейли бе смаян от клептоманията в Русия: всичко, което не бе завинтено за пода, бе за отмъкване или за продажба. В Москва двама души се опитаха да му купят тъмните очила, а едно хлапе с мотопед посегна да му грабне часовника. Шофьорите сваляха чистачките на колите си, носеха ги в ресторантите и ги поставяха до себе си на масата като допълнителни, екзотични прибори. След два дни в руската столица Дейли осъзна, че е въпрос само на време преди някой да се опита да го убие заради компютъра му. Затова той размени скъпата му кожена калъфка за една опърпана раничка. Лаптопът — „Тинкпат“ за 4 000 долара — се помести чудесно в брезентовата раничка, където преди това без съмнение бяха държани боички и сандвичи (или каквото ядат руските деца на обяд. Може би цвекло.)

След известно време се отказа да чака асансьора и тръгна с ключа в ръка нагоре по стълбите, които бяха достатъчно тъмни, за да се доизнерви. Някъде между втория и третия етаж чу вик. Звукът беше приглушен и паникьосан, едновременно далечен и близък. Малко след това осъзна, че не идва от стаите или стълбите и настръхна. После се сети, че няма нищо свръхестествено, а просто някой е заседнал в асансьора. С въздишка слезе и каза на администратора, който само вдигна ръце към тавана и каза строго и властно:

— Това е проблем всяка нощ. Казвам на гостите на хотела, че правим ремонт, но… — Той сви рамене. — След час-два ще го извадим.

„Майната ти“ — помисли си Дейли и реши да не ползва асансьори. Стаята му беше на четвъртия етаж и му трябваше известно време да отключи в мрака на коридора.

Влезе, хвърли куфара на леглото и със свито сърце започна да оглежда петната по тапетите и пукнатините по тавана. Радиаторът беше студен. Единственият прозорец се отваряше към някаква шахта, което означаваше, че стаята е по-тъмна, но вероятно и по-топла от повечето други в хотела. Въпреки това вятърът проникваше през процепите на черчеветата и върху износения паркет се бе образувала малка пирамидка рохкав сняг. Дейли го погледна за миг, надявайки се, че ще види окуражаващ признак на влага, но накрая реши, че няма изгледи снегът да се стопи.

Кръстоса ръце, пъхна юмруци под мишниците си и седна на ръба на леглото. Докато издишаше силно, видя как дъхът му се извива във въздуха и потрепери.

Все пак, колкото и да му беше студено и неуютно, имаше поне един вдъхващ кураж факт — при такава буря „Рекс Мунди“ не можеше да тръгне наникъде.

Ани стоеше на палубата и гледаше нервно леда долу. Тънък лед, което означаваше, че е свързан със сушата.

„Внимавай“ — каза си.