Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

Тя го погледна скептично.

— Имаше ледено примигване — каза той.

Тя го погледна, сякаш я будалкаше.

— Ледено примигване?

— Много сте подозрителна. Елате. — Той я хвана за ръка и я заведе до илюминатора. — Вижте небето над хоризонта. Виждате ли тъмните сенки?

— Ще има буря.

Марк поклати глава.

— Няма да има буря. Това не са облаци. Опитвам се да ви кажа, че тук не вали много сняг. В Атланта вероятно вали дори повече. Арктика е пустиня.

Ани пак погледна през илюминатора — той имаше филтър, за да пречупва остротата на слънчевите лъчи:

— Защо казвате, че не са облаци? Погледнете! Това са облаци.

— Това е отражение. При леда и снега се получават температурни слоеве във въздуха, които създават налудничави отражения. Много пъти можете да видите неща зад хоризонта.

— Значи — каза тя — при ясен ден мога да видя бъдещето…

— Говоря сериозно. Когато сте обкръжени от лед и има подходящи условия, можете да видите водата, която се намира зад хоризонта и се отразява в небето. Ако се намирате във вода, можете пък да видите леда, което е още по-полезно приложение на този феномен. В миналото моряците са качвали хора на мачтите, за да наблюдават небето и да ги предупредят за приближаващи айсберги — той посочи напред. — Наричат го „примигване“. Водата примигва. Ледът примигва. Снегът примигва. Ето там — водата примигва. Ще бъдем в открито море след около час.

Тя не повярва, докато не се случи. Беше в каютата си, преоблечена в сухи дрехи, със свито сърце. Без никакво предупреждение ледът изчезна, блъскането в блоковете спря и целият свят напред се откри тих и гладък — сякаш бургия на бормашина най-сетне бе преминала през дебела дъска.

Ани усмихната се отпусна на койката и притвори очи. Сякаш виждаше чистата, ясна линия на движение през откритата вода и тъмното море, което се цепеше във фосфоресциращи пръски.

Точно отпред, съвсем наблизо, бе Копървик. Вирусът. Бъдещето й.

— Заминал е.

— Няма начин — каза Дейли. — Трябва да има някаква грешка.

Снежната виелица не бе престанала, така че младият чиновник в корабната агенция „Полярск“ сигурно беше объркал нещо.

— По график трябваше да отплува вчера, но не успях да стигна до Мурманск.

Младежът го изслуша търпеливо — въртеше кичур мръсни коси в пръстите си. След това повтори:

— Заминал е.

— Вижте, има буря. Истински шибан ураган! Никой не може да се измъкне от него.

Младежът въздъхна, приглади с ръка лист от факса пред себе си и посочи средата на страницата.

— Виж, приятел, този кораб е ледоразбивач — той върви пред бурята.

— Какво? — Дейли малко се стресна — и от фамилиарниченето, и от смисъла на казаното. Чак сега забеляза, че младежът е със слушалки за уокмен.

— Повтарям — заминал е в 11 часа сутринта вчера.

Дейли се отпусна в стола пред бюрото. Имаше чувството, че хлапакът знае какво точно казва. След това изведнъж се усети: не само че беше пропуснал кораба, но той бе отплувал още преди времето, когато той трябваше да пристигне.

Почувства се адски скапан. От една страна, бе виновен, че Киклайтър и Адеър не знаят къде се намира, а от друга, се оказа, че те просто са го издухали. Все едно че стоеше пред някакво кино във Вашингтон, а не тук на Черноморская — шибаната Черноморская — в Архангелск!

— Откъде мога да изпратя факс?

— Не и до „Рекс Мунди“ — поклати глава младежът. — Невъзможно е.

— Защо да не може?

— Защото… това е кораб. Трябва да пратите телекс.

— Телекс? — Дейли не беше много сигурен какво точно представлява телексът. Някакъв вид телеграма или нещо подобно. Обаче каза:

— Добре, ще изпратя телекс. Къде може да стане това?

Главната поща бе точно зад ъгъла на улица „Воскресение“. Това беше късмет, защото щом Дейли излезе от офиса на агенцията, студът го хвана като куче на верижка. За момент той сякаш замръзна на място. Това не беше студът, който можеш да срещнеш в Щатите. Не беше студът, който можеш да срещнеш където и да е. Идваше право от Ада и проникваше направо в сърцето.

Вятърът духаше от север, вероятно от Мурманск, и посипваше лицето му с дребен сняг, който изглеждаше като някаква смесица от лед и пясък. Той вдигна яката си и се повлече напред. Като стъпваше внимателно, успя да премине през ледената пързалка, която минаваше за тротоар, и тръгна към замръзналата река.

Беше сумрак и не се виждаше добре. Улицата беше от лявата му страна, но бе повече теоретична, отколкото реална. Свил брадичка към гърдите си, той откри, че се намира в един черно-бял свят и следва уличните лампи по посока на Двина. Металните стълбове на лампите бяха обвити в сняг и почти невидими — светлината висеше във въздуха сякаш чрез магия, бледа и неясна в сивия вятър.