Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

В крайна сметка повечето от починалите се задавяли от кашлицата си — смес от кръв и храчки, докато дробовете им придобивали структурата на „кървавочервено желе“.

Светлинката на батерията на компютъра замига и Дейли погледна часовника си. Минаваше седем и вече бе огладнял. Статията обаче вървеше добре, а и навън бе твърде студено. Продължи да пише.

Според доктор Шин Ли: „Дивите патици са главният преносител на вируса, а у нас те са повече, отколкото във всяка друга страна по света. И не е само това — тъй като отглеждаме пилета, патици и прасета заедно, вирусът се движи между тях от едно животно към друго, като се променя“.

Тъй като грипът променя формата си, а животните постоянно си обменят вируси, мутациите са често срещано явление. Докато микробите от типа на едрата шарка и полиомиелита са изключително стабилни, грипът представлява вирус със слаби връзки. Тъй като му липсва функцията на ДНК, която не позволява мутации, вирусът постоянно се „нагажда“ към животинските си носители. Това означава, че едни сегменти се прекъсват, за да се комбинират с други сегменти, създавайки по този начин нови грипни щамове.

Това принуждава учените всяка година да разработват нови ваксини срещу грипа.

Лампичката за батерията вече светеше постоянно — слабо жълто огънче върху матовия екран на лаптопа. Дейли прецени, че му остават още около десет минути, докато се изтощи напълно.

Доктор Бентън Киклайтър изследва защо „Испанската дама“ е най-смъртоносният от всички известни грипове.

Лампичката за батерията светна още по-силно, компютърът започна да пищи и Дейли подскочи. Оставаше му около минута преди лаптопът да спре да работи, но не искаше да се отказва. Беше стигнал до тази част на статията, която го притесняваше, която нямаше смисъл — частта за експедицията и причините за нея. Ако успееше да остане на компютъра, да я напише или поне да се опита, може би щеше да е в състояние да я разбере. Най-малкото щеше да може да дефинира собственото си объркване — което е първата крачка към правенето на свястна статия.

Не обаче и сега. Лаптопът отново изпищя и Дейли с въздишка си записа файла на диска и изгаси компютъра. След това го пъхна в раницата и я натика под леглото. Пръстите му бяха вкочанени, а стомахът му къркореше, въпреки че като погледна към купчинката сняг, натрупала се под прозореца, и вихрушката в шахтата отвън, апетитът му съвсем изчезна. По всичко изглеждаше, че ще трябва да се нахрани в мазето на „Черноморская“.

Защо ли не беше доволен?

Ани се събуди внезапно и чак изхълца при откритието, че отново е в света. Скочи и тръгна по коридора към главната палуба със защитни очила в ръка. Бутна металната врата, водеща към палубата, и излезе навън. Студеният въздух обля лицето й като светкавица на папарак. Внезапно се почувства по-будна от всякога и изцяло пронизана — поривите на вятъра сякаш разкъсваха мислите й на дребни парченца.

Айсберги! Що за безсмислена дума за тези плаващи ледени дворци? „Рекс“ се движеше през флотилия от дрейфуващи сини планини. Не изглеждаха така, както бе очаквала — не бяха големи ледени кубове, издигащи се над тъмната вода, а архитектурни чудеса, издълбани от вятъра и водата в невероятни форми. Имаше параболични извивки, готически шпилове, колони, издигащи се хребети и спускащи се склонове, изящни планини от лед. И всичко това бе направено от прозрачен материал, който нямаше нищо общо с леда, който тя познаваше, а пулсираше с чисто синьо, светло, сякаш бе огрято отвътре.

Това бе синевата на залива Монтего и на плащаниците, с които бе обгърната Богородица на статуите в малките градинки на бостънските предградия. Това беше чистата вода, която се стичаше по стените на фонтаните. Това беше също и острото, неестествено синьо, което осветяваше сцената на престъплението от покривите на полицейските коли.

Стигнаха почти по здрач и Ани можа да види Еджеоя — ръбат остров, изникнал в морето. Мътните му очертания бяха изписани от ивица черни скали. Час след като пуснаха котва, двамата с доктор К, Снежковците и капитана вечеряха в капитанската каюта.

Капитанът бе огромен латвиец с кръгло лице и оредяваща руса коса, вчесана на ивици по черепа. Ани го харесваше, но докато седеше на масата, се чувстваше потисната. Възхищението и учудването й от Арктика бе отстъпило място на чувството: „Не трябва да сме тук, не сме за това място, прекалено красиво е“. Перфектността на пейзажа, неясната му бледост, чистотата на въздуха, пронизващата тишина — всичко това се разрушаваше от ярките цветове на дрехите им, от облака дизелов пушек, който висеше над кораба, от глъчката на присъствието им.