Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

Ани разгъна листчето и прочете:

ЗАСЕДНАХ АРХАНГЕЛСК.

СРЕЩА ХАМЕРФЕСТ.

— Укротителят на лъвовете трябва да си почине — каза Брайън.

Ани внезапно се изчерви и се сопна:

— Може да му се смеете, но той е най-добрият на света в своята област. А ако говорите за смелост, просто не знаете нищо за патогените, с които се занимава.

Пъхна телекса в джоба си. Лицето й гореше. Разбра, че виното я е ударило в главата.

— На ваше място нямаше да съм толкова доволна, особено след като не знаете в какво се въвличате.

— Да се въвличаме? — намръщи се Брайън, а Марк я погледна изпитателно.

Ани смачка салфетката си.

— Нямах предвид точно това. Исках да кажа, че не знаете за какво говорите. — „Господи, това е дори още по-зле“ — мина й през главата. Объркана, тя се обърна към сервитьора, който стоеше до нея с кана кафе. — Ако обичате — каза малко прекалено високо.

Брайън продължи да я гледа.

— Не знаех, че се въвличаме в нещо.

— Не се въвличаме.

— Смятах, че само ще преместим няколко чувала с трупове.

— Така е — отвърна му Ани, може би малко прибързано. Отпи две глътки от кафето и забеляза, че Марк и Брайън се споглеждат. Сгъна салфетката си и стана. — Искам да видя Северното сияние.

— Добра идея — отбеляза капитанът, също стана и с лек поклон й отвори вратата.

Докато вървеше по коридора към палубата, сърцето й биеше като барабан. Никога не бе успявала лесно да лъже. Всъщност почти никога не го бе правила. Когато й се случваше, бързаше да се измъкне, както направи и сега.

Истината беше, че експедицията си имаше своите рискове. Въпреки че бяха взели всички възможни предпазни мерки, винаги имаше възможност, макар и минимална, вирусът да е останал жизнеспособен и по някакъв начин да се изплъзне. Ако това се случеше, всички на кораба щяха да бъдат в опасност. В този смисъл те наистина се „въвличаха в нещо“, въпреки че беше малко вероятно то да се случи.

Ани стоеше подпряна на перилата на кораба, с очи, втренчени в Северното сияние, което пулсираше зад хоризонта — разкъсана завеса от зелена светлина, която се издигаше към звездите.

Мъчеха я съмнения. Въпреки че името на доктор К бе на първо място върху предложението, експедицията бе нейна идея. Вярно е, че нищо нямаше да стане без одобрението на доктор К, но без нея експедицията просто нямаше да бъде замислена.

Значи ако нещо тръгнеше зле и половината от хората на земята умряха… щеше да бъде по нейна вина.

Не, нямаше как вирусът да се измъкне. Дори и „Рекс“ да загубеше мощност, а генераторите в хладилната камера да се повредяха, ковчезите се затваряха херметически, а самите трупове щяха да бъдат обвити в пропити с формалин платна. Дори и да се удареха в айсберг и да потънеха, труповете щяха да са в чувалите и рибата нямаше да може да стигне до тях, защото „Рекс“ се намираше в средата на Северния полярен кръг — течението, което обикаляше Северния полюс по посока на часовниковата стрелка. Всяко нещо, което паднеше зад борда, щеше да се върти вечно около върха на Земята, при това в температури, които са под точката на замръзване.

Така че практически нямаше за какво да се притеснява. Знаеше го, както го знаеше и фондацията. В противен случай нямаше да се съгласят на субсидията.

Истинското притеснение бе, че експедицията можеше да е просто в загуба на време. А ако телата бяха твърде близо до повърхността? А ако ги закараха във Вашингтон и нямаше достатъчно вируси, върху които да се работи? Тогава щеше да е загубила времето на всички и огромна сума.

Мислите й блуждаеха и тя не можеше да се успокои. По-късно, докато лежеше на койката със затворени очи и се опитваше да заспи, се усети, че мисли за Франк Дейли. По някакъв начин Дейли бе неин провал. Нали тя го покани да се включи в експедицията и едва след това научи, че доктор К е против тази идея. Искаше да оттегли предложението, но тогава пък доктор К не се съгласи: „Това ще го направи подозрителен“ — каза. Така че и двамата имаха по нещо за криене.

Сега пък, след като отплуваха без него, докато той бе стигнал чак дотук — това вече бе катастрофа.

По някакъв начин трябваше да му се реваншира. Е, все щеше да измисли нещо. Засега обаче имаше много други проблеми. Тя се обърна на една страна, подпъхна възглавницата под бузата си и се опита да си представи деня, който им предстоеше. Щеше да стане на разсъмване, да си облече топлото бельо и скиорския костюм, да грабне чашка кафе от столовата и да помогне на доктор К да подготви оборудването. Като свършеха с това, щеше да потегли заедно с другите с моторните шейни към лагера в Копървик. Според Снежковците пътуването щеше да отнеме около час. През това време Брайън и доктор К щяха да пренесат оборудването с хеликоптер.