Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

— Не — каза Соланж и се облегна на стената. — После само ще измиете с маркуча.

Някой хвана Франк и го натисна към облегалката на стола, после натъпкаха в устата му мокра кърпа. Един от охранителите затисна с пръст гърлото на едната бутилка и я разклати. Соланж се усмихваше.

Човекът дойде до Франк и тикна бутилката под носа му. Миг по-късно газираната струя влезе в синусите му.

Болката прониза главата му и всяка клетка в тялото му се паникьоса. Давеше се. Умираше. Задушаваше се.

След това го пуснаха и колата започна да излиза от носа му. Ани плачеше.

— Шадраванче! — възкликна със смях Соланж и продължи дружелюбно: — Това, което харесвам в този метод, Франк, е първо, че е елементарен като технология. Второ — не изисква никакви ресурси. Трето — не може да бъде открит. Четвърто — не нанася постоянни увреждания. Пето? Можеш да продължаваш, колкото си искаш, и няма да загуби силата си. — Отпусна ръце и пое дълбоко дъх. — Кажи ми сега за Глисън. Знае ли, че си тук? Знае ли за опитите за разпръскване?

Франк само го гледаше.

Соланж сви рамене и столът на Франк за втори път бе наклонен назад. Пак пъхнаха кърпата в устата му и главата му отново експлодира. След това отново го изправиха. Той се давеше, тръпки минаваха през цялото му тяло. Краката му се тресяха като крака на жаба в лабораторен експеримент.

— Е? — каза Соланж. — Питах за Глисън.

Франк продължи да мълчи.

— Ти си тежък случай, Франк — въздъхна Соланж и кимна на охраната.

Франк гледаше как отново разклащат бутилката. Соланж вдигна ръка и кимна към Ани.

— Сега е неин ред.

Кръвта нахлу в главата на Франк.

— Оставете я!

— А, ти си имал и дар слово?

Соланж отвори кутията, извади един найлонов плик и го разгъна. На плика пишеше „Сейфуей“.

— Вторична употреба на пликчето — каза Соланж. — Това се смята за по-добро от рециклирането му.

Франк с ужас гледаше как един от охранителите взима малък флакон и пръска в лицето на Ани — като че пръскаше насекомо. Соланж нахлупи пликчето на главата й, завърза връзките зад врата й и ги стегна.

Франк се опита да скочи, но го натиснаха на стола.

Ани се раздвижи и излезе от апатията си. Ръцете й обаче бяха вързани зад гърба и нямаше начин да махне пликчето, което се издуваше и отпускаше с всеки отчаян опит да си поеме въздух. Лицето й пламна от това, с което бе напръскана.

— Сълзотворен газ — каза Соланж с гнусна усмивка.

Колко продължи това — пепсито, което влизаше в синусите му, Ани, сълзотворният газ — Франк не можеше да каже, въпреки че накрая двете бутилки на масата бяха празни. Може да бяха десет минути, може да бяха и два часа. Болката, както се оказа, е пространство със свои собствени измерения, където не важат обикновените мерки.

Той „говори“, разбира се, и по-късно се учуди защо му е трябвало толкова време, за да го направи. Това обаче нямаше никакво значение. Винаги имаше друг въпрос и ако Соланж приемаше скептично отговора, кърпата се връщаше в устата му, а пепсито — в носа му.

И когато Франк започна да си мисли, че това ще продължи безкрайно, Соланж го спря.

— Стига вече. — Каза го остро, сякаш като упрек към охранителите. Приближи се до Франк и сложи ръка на рамото му. — Свърши. Няма да има повече болка. Успокой се.

Франк знаеше, че трябва да изпита отвращение от докосването на Соланж, но вместо това почувства благодарност. Знаеше, че не бива, но така се усещаше.

— Донесете им чисти дрехи — нареди Соланж. — И кажете на доктора да им даде успокоително.

След това си тръгна.

След половин час ги отведоха в бална зала с блестящ паркет и високи тавани. На стените висяха географски карти, графики за атмосферното налягане, сателитни снимки. Имаше бюра, компютри, телефони, шкафове. Емблемата с коня беше практически навсякъде.

Соланж работеше на компютър. Не ги погледна. Франк и Ани, с вързани зад гърбовете ръце, стояха и чакаха. Франк се загледа във фотографиите на стената — житни полета, снимани отвисоко. Навсякъде житото изглеждаше повредено — или болно, или страдащо от засуха. Степента на болестта варираше от няколко кафяви зрънца на иначе здраво изглеждащата реколта, до поле, което изглеждаше обгърнато в тъмен дим, сякаш се е разтопило. И на всяка снимка имаше дата и информация, изписана в полето:

Пукцина Граминус 272–4017/9

Пукцина Граминус 181–2022/7

Пукцина Граминус 101–1097/3

Пукцина Граминус 56–6340/7

Соланж свърши с това, което работеше, и изключи компютъра. Погледна Франк и Ани и им се усмихна мило.