Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

— Ти ме заинтересува, Франк. Защо дойде тук? Имам предвид — какво си мислеше? Не че не сме ти благодарни, че дойде сам но… наистина! — Очите му блестяха като на хищник.

Франк не каза нищо.

— Сигурен ли си за виното? Може да те отпусне.

Вратата се отвори и Франк се обърна с надеждата да види Ани. Появи се слаб, приличащ на скелет мъж. Соланж отиде при него и му каза нещо. Слабият мъж излезе, а Соланж се върна на мястото си. Остана неподвижен няколко мига, след това вероятно взе решение, потропа с пръсти по масата и отмести чашата си настрани.

— Франк, имам някои въпроси, на които знам, че не желаеш да отговориш, но… както можеш да си представиш, има неща, които наистина трябва да знам. Например — колко от това, което сте научили, сте казали на ФБР? Колко?

Изправи се и закрачи, повишавайки изключителния си глас.

— Глисън знае ли за опитите по разпръскването? Знае ли, че вие с доктор Адеър сте тук?

Франк погледна към тавана.

— Ако се вярва на доктор Адеър…

— Ще те убия, шибаняко — каза Франк. — Какво си направил с нея?

— Какво съм направил с нея? Разпитахме я, разбира се. Трябва да призная, че тя имаше всички стимули да говори истината. Все пак човек никога на знае…

Махна с ръка и охраната отвърза Франк от стола и завърза ръцете му зад гърба.

Соланж подхвърли зрънце грозде в устата си и каза:

— Да тръгваме. Този килим струва десет хиляди долара и не искам да го цапам.

Слязоха с асансьора три етажа и тръгнаха по бетонен коридор. Подът бе от някакъв еластичен материал. Краката на Франк се пооправиха, въпреки че все още ги чувстваше омекнали и слаби.

— Този под е направен изцяло от рециклирани автомобилни гуми — каза Соланж. — Много е издръжлив и както виждаш — приятно е да се ходи по него. Имаш ли представа колко много гуми има тук? Цели планини.

„Не му обръщай внимание“ — каза си Франк, като се мъчеше да не мисли какво имаше предвид Соланж, когато каза „не искам да го цапам“, или какво може да има в края на този дълъг коридор.

— Що се отнася до рециклирането — продължи Соланж, — не може просто да се възстанови на хората депозитът, който са платили при покупката, защото на определен процент от тях не им пука за този депозит. Не може да се направи депозитът достатъчно висок, за да се мотивират някои хора, но да бъде недостъпен за бедните. Нито пък трябва да бъде скъпо за хората да връщат неща като автомобилни гуми, защото те просто ще започнат да ги изхвърлят незаконно, нали така?

— Е… тогава какво? — попита Франк, макар да не искаше. — Нали вие произвеждате този материал? — „Сигурно съм откачил — помисли си. — Какво ще последва? Лекция за преработване на отпадъци ли?“

— О, да — отвърна Соланж. — Ние създадохме технологията. И направихме прототипа точно тук. Продадохме правата на „Петрохем“. Бих искал да имаме време за една обиколка. Ще ми е приятно да ти покажа апаратурата ни.

Влязоха в друг коридор и Соланж отвори една врата вляво. Влязоха в малка стая, цялата от бетон и с канал на пода. Малко неуместно в средата на стаята имаше черна градинска масичка, направена от метална мрежа, и около нея четири стола, изработени от същия материал. В ъгъла имаше двойна мивка. На пода лежеше градински маркуч. До мивката имаше затворена врата.

Охраната блъсна Франк в един от столовете. Соланж прокара ръка през косата си, след което рязко кимна и един от охранителите каза нещо в кръгла решетка, монтирана в стената до вратата. Малко след това вратата се отвори и влязоха двама яки мъже, които почти влачеха Ани.

— Ани! — възкликна неволно Франк.

Тя дори не вдигна глава.

Когато я довлякоха до масата, той видя, че е упоена. Очите й бяха нефокусирани, а краката й едва помръдваха. Сложиха я на един стол и главата й клюмна на гърдите.

— Дрогирали сте я — каза Франк. Думите му прозвучаха глупаво дори на самия него.

Соланж вдигна вежди.

— Е, нали знаеш как става. — Отметна глава и на лицето му се появи налудничавата усмивка на герой от анимационно филмче. — Понякога усещаш безпокойство — каза с тон, подходящ за реклама на сладкиш. — Понякога не усещаш нищо.

— Да постелем ли найлона? — попита един от мъжете и постави върху масата две отворени бутилки пепси и една тенекиена кутия. Франк погледна бутилките и си помисли, че Соланж има намерение пак да се прави на домакин и колко налудничаво е всичко това. Бутилките бяха от дебело стъкло, малко мътни и по тях имаше драскотини. Бутилки за многократна употреба.