Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

Бръмчащ звук го накара да погледне нагоре. Беше чувал няколко пъти подобен звук, докато се движеше през имението — птица, насекомо — просто един от нощните звуци. Не очакваше да види нещо, но видя.

И това, което видя, почти го парализира. Малка червена светлина, прикачена към камера за наблюдение. Камерата се завъртя надясно с тихо бръмчене, след това спря, настрои се и се завъртя наляво.

Сърцето му се сви от отчаяние.

Не беше сигурен дали има инфрачервен сензор, или е обикновена камера, но знаеше че бръмчащият звук го бе съпровождал през цялото време. Бил е следен непрекъснато, откакто е влязъл в имението.

Все пак камерите не са нещо особено, ако някой не им обръща специално внимание. Освен това той бе абсолютно сигурен, че няма да се върне при колата си. Трябваше да намери Ани и да я изкара оттук. Все щеше да се намери някакъв начин.

Изведнъж го освети мощен прожектор и един женски глас каза:

— Излезте на поляната! Дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.

Оковаха ръцете и краката му и го хвърлиха в малка стая, където нямаше нищо освен приглушена светлина от тавана и тоалетна чиния в ъгъла. Беше му позволен само този поглед — след това светлината бе изключена.

Не знаеше колко дълго е в стаята, защото нямаше как да отчете времето. Мислеше си, че са поне двайсет и четири часа, но кой знае? Бледата светлина под вратата не се променяше. Едно нещо бе сигурно — беше в стаята достатъчно дълго, за да огладнее и ожаднее. И то много. Достатъчно дълго, за да задреме на няколко пъти — всеки път се събуждаше в някакво състояние на объркана безчувственост, която започна да му се струва по-добра от пълното съзнание. Достатъчно дълго, за да започне да се притеснява, че или е забравен, или, което бе по-лошо, е оставен в тази стая да умре.

След това вратата се отвори и от ярката светлина излязоха двама въоръжени мъже. Дадоха му вода и го заведоха в друга стая, която изглеждаше много по-различно.

— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? — попита Соланж. — Изглеждате така, сякаш имате нужда.

Седяха един срещу друг на дъбова библиотечна маса в стая, която изглеждаше като шедьовър на полираното дърво. Имаше изящно резбован таван, библиотеки от пода до тавана, стълбички на колелца до тях, една стена с ниски шкафове, над която имаше тесни вертикални прозорци, разделени с колони. В изящно вградена в стената камина весело припламваше огън. Към стаята водеха две врати, над които имаше кехлибарени витражи. До всяка врата стояха мъж и жена, облечени в сини джинси и бели ризи. Държаха черни автомати и сякаш изобщо не поглеждаха Франк.

Той беше чакал в стаята повече от час, вързан на един стол, докато дойде Соланж.

— Къде е Ани? — попита Франк.

Соланж се облегна на стола си и се залюля на задните му крака — нещо, което Франк не можеше да направи. Ръцете му бяха свободни, но краката му бяха пристегнати при колената към стола с дебели пластмасови ленти. Начинът, по който бе вързан, караше мускулите на бедрата му да се напрягат и той постоянно се привеждаше напред, за да облечи болката. Преди пристигането на Соланж столът бе по средата на стаята и Франк бе принуден постоянно да балансира. От една страна, ако не се наведеше напред, болката в бедрата му ставаше агонизираща. От друга страна, ако се наведеше прекалено много, щеше да падне по лице.

След идването на Соланж го занесоха до масата. Това бе огромно облекчение, защото вече можеше да се наведе напред и да облекчи напрежението в краката си, без да го е грижа за равновесието.

На масата между двамата бе поставен поднос със сирене и плодове, кана вино и две празни чаши. Соланж наля вино в едната, завъртя я малко, помириса виното, после отпи малка глътка. Погледна Франк изпод гъстите си вежди с престорена загриженост.

— Сигурен ли сте? Това е наистина чудесно бордо.

— Къде е Ани?

— На твое място, Франк, не бих го отказал — каза Соланж. — Защо не му се насладиш, докато можеш?

— Защо не се шибаш.

Соланж примигна, след това снизходително поклати глава, сякаш Франк беше кученце. Глътка вино, въздишка. После скочи и закрачи към камината. Походката му бе като на хищник. Махна предпазната решетка, клекна и разбърка горящите цепеници с ръжена. Изригна вулкан от искрици. Без да се обръща, Соланж вдигна ръка и един от охраната — луничав младеж, толкова млад, че автоматът изглеждаше като играчка в ръцете му, се приближи. Соланж му каза нещо и хлапето излезе от стаята.

Соланж се върна до масата, седна, подпря брадичката си с ръце и загледа Франк с любопитство.