Джон Кейс - Конниците на Апокалипсиса

Що се отнася до шофирането, реши да не се лигави със сааба. Какво щеше да стане, ако се скапе някъде по пътя? Освен това щеше да му е по-лесно да кара автоматик. Взе такси до Нешънъл, нае кола от „Баджет“ и потегли на север.

Движеше го ирационалното чувство, че докато се стреми да освободи Ани, тя ще е добре.

Мъчеше се да не мисли какво може да се е случило с нея. Мъчеше се да не чува гласа на Бени Стърн: „Единственото, което не направиха, е, че не се опитаха да ме убият… Обаче щяха да го направят, ако бях нещо повече от дребно притеснение.“ Заваля. Той пусна силно музиката и се съсредоточи върху шофирането. От време на време се разминаваше с големи камиони, които оплискваха предното му стъкло с вода. Понеже това го отвличаше и го откъсваше от притеснението му, той почти се радваше на собствения си ужас — беше сляп, движеше се в тунел от шум, фучеше през дъжда.

Влезе в Лейк Плесид към четири сутринта и го заобиколи. Най-после бе спряло да вали. От време на време минаваше покрай къщи. По-старите бяха близо до пътя, а по-новите бяха построени навътре, в края на дълги алеи. Веднъж фаровете му хванаха сенки на сърни в полето край пътя. В никоя от къщите нямаше светлини. Нито външни лампи, нито синкавото мъждукане на телевизор — нищо. Лунната светлина хвърляше призрачен отблясък върху всичко. Не срещна нито една кола. Празнотата го потисна. „Аз съм сам на света — помисли си. — Всички други са мъртви.“

Мина покрай бялата дървена къща и видя зад нея портала към имението. Отклони колата от пътя и я спря на тревистия банкет. Знаеше, че охраната на портала контролира пътя към имението и че всяко движение било навън, било навътре, се следи — но не забеляза никаква ограда.

Нямаше дори и най-елементарен план. Някъде, далеч от портала, щеше да влезе в гората. А след това? Не знаеше. Щеше да потърси Ани. Щеше да я намери. Щеше да я спаси.

Затича към дърветата бавно — като на тренировка — и скоро влезе в гората. Лунната светлина правеше дърветата сребристи и черни. Почвата бе покрита с опадали иглички и мека. Беше толкова тихо, че можеше да чуе жуженето на насекомите, а може би това бяха птици, а от време на време и шумоленето от придвижването на някое животно.

След известно време гората стана по-гъста и по-тъмна и Франк трябваше да върви бавно. Клонките на храстите го шибаха през лицето. Внезапно се озова на нещо като полянка. Но не беше полянка, а паркинг. Под краката му изхруска чакъл. Луната залязваше, но в последната й светлина видя коли. Изглеждаха зловещи, като подредени черни бръмбари. Погледна часовника си. Фосфоресциращият му циферблат показваше 5.10. Зад паркинга видя чакълена пътека, която изчезваше в гората.

Тръгна по пътеката и след малко се озова на друго открито място. То вече беше ливада. Мина покрай езеро и тенис кортове. След това имаше сгради — бели къщички и други, по-големи, нещо като стари тухлени общежития.

Кампус 3 3 Кампус — район на училище, университет или болница, заедно с постройките. — Б.пр. Почти произнесе думата на глас, доволен да определи това, което в тъмнината му се струваше толкова загадъчно. Кампус. Това фокусира нещата и ги вкара в някакви рамки. Спомни си, че Стърн беше говорил за него. Старо частно училище — нещо такова. Франк тръгна нагоре по хълма и излезе на някакъв път. Когато се изкачи на върха, почти хлъцна пред вида на комплекса модерни постройки от стомана и стъкло: фабрика, склад, офис-сгради. Всичко беше толкова лъскаво, толкова голямо, толкова чисто и изглеждаше скъпо — малък индустриален комплекс, скрит в гората. От комплекса се носеха звуци, различни от тези в гората. Бучене на машини, леко механично потракване — очевидно се работеше. Целият район излъчваше някакво студено флуоресцентно сияние. Два големи камиона бяха паркирани пред някакъв склад. На белите им каросерии бяха изрисувани залязващи слънца и бе изписано „Еко-Вита“.

Досега не бе видял никого, но усещаше, че тук има хора и че те работят. Вируси ли правеха? Въпреки уверенията на Том Диър, че да се направи вирус е толкова лесно, колкото да си свариш ракия, Франк тайничко се беше надявал, че Храмът няма да се справи с тази задачка, че те ще се прецакат. След като обаче видя размера на дейността тук, илюзиите му рухнаха. Зад сградите от стомана и стъкло имаше друга ивица дървета, а зад нея, в края на осветен със старомодни глобуси извиващ се път се извисяваше голяма сграда. Замък.

Замъкът на Соланж?

За да заобиколи комплекса трябваше да се върне в гората. Небето вече изсветляваше и Франк можеше да върви по-бързо. Гората, която се намираше между фабричния комплекс и замъка, беше стара, смърчова, и всички дървета бяха прави като моливи. Близо да замъка по-ниските клони на дърветата бяха подрязани, а по земята нямаше нито една изсъхнала клонка. Беше поддържано като в парк. Франк се подпря на едно дърво, за да си поеме дъх.