Стивън Кинг - Прекият път на госпожа Тод

— Да — викам аз и си спомням една нощ, когато бях видял нещо. Беше през 59, тежка година за нас, но децата ми не знаеха, че е тежка година, те знаеха само, че искат да ядат както обикновено. Бях видял ято глухари на нивата на Хенри Брагър, и като се стъмни, излязох с фенер за нощен лов през август. Когато са угоени през лятото, човек може да убие два наведнъж. Вторият се връща при първия да го подуши и сякаш казва: „По дяволите! Дойде ли вече есента?“ и можеш да го свалиш като кегла. Можеш да изкараш достатъчно месо, с което да храниш семейството си в продължение на шест седмици, а останалото да закопаеш. По тези глухари ловците няма да стрелят, когато дойдат през ноември, но децата трябва да ядат. Както каза оня човек от Масачузетс, той би искал да може да си позволи да живее тук през цялата година, а аз мога да кажа само, че понякога човек плаща за привилегията, след като се стъмни. Така, че бях излязъл и видях една огромна оранжева светлина на небето. Тя слизаше все по-ниско и по-ниско, а аз стоях и я наблюдавах, устата ми бе виснала до гърдите, и когато докосна езерото, то цялото се освети за миг в пурпурно-оранжево и лъчите стигнаха чак до небето. Никой никога не спомена за тази светлина, и аз самият никога не споменах за нея, отчасти, защото се страхувах, че ще ми се изсмеят, отчасти, защото щяха да започнат да се чудят какво ли съм правил в тъмното. И след известно време всичко започна да изглежда така, както Хомър го описваше — сякаш бе сън, който някога съм сънувал, за мен той беше без значение, защото не бе оставил никакъв материален знак. Беше като лунен лъч. За мен той нямаше дръжка и нямаше острие. Не можех да го накарам да работи за мен, така че не се занимавах повече с него, като човек, който знае, че така или иначе ще съмне.

— В средата на нещата има дупки — каза Хомър, и си изправи гърба, сякаш беше луд. — Точно в проклетата среда на нещата, не дори в ляво или дясно, където ти е периферното зрение и човек може да каже „Ама дявол да…“ Те са там и ти ги заобикаляш, както се заобикаля дупка в шосето, която може да ти счупи оста. Нали знаеш? И забравяш за него. Или ако ореш, плугът ти може да хлътне. И ако в земята зейне празнота, където виждаш тъмнина, сякаш има пещера, ти казваш: „Я заобиколи, старо конче. Остави я тази работа! Я колко място има тук наляво.“

Защото ти не търсиш пещера, нито пък детински приключения, просто искаш да си изореш добре.

„Дупки в средата на нещата“.

Той замълча задълго и аз го оставих да си мълчи. Нямал желание да го пришпорвам. Най-накрая той каза:

— Тя изчезна през август. Видях я първо в началото на юли и тя изглеждаше… — Хомър се обърна към мен и произнесе всяка дума бавно и натъртено. — Дейв Оуънс, тя изглеждаше прекрасна! Прекрасна и дива и почти неукротима. Малките бръчици, които бях забелязал около очите й, бяха изчезнали до една. Уърт Тод бе на конференция или нещо такова в Бостън. И си седи тя там на края на кея — аз бях излязъл гол до кръста — и ми казва:

„Хомър, никога няма да повярваш.“

„Няма, гус’ожо, но мога да опитам“ — викам й аз.

„Намерих два нови пътя — казва тя, — и сега последният път стигнах до Бангор само след шестдесет и седем мили.“

Спомних си какво беше казала преди и й викам:

„Това не е възможно, гус’ожо. Ще ме извиняваш, ама премерих разстоянието на картата и ти казвам, че най-късият път е седемдесет и девет мили… по права линия.“

Тя се засмя и стана по-красива от всякога. Като богиня в слънчева светлина, на някой хълм, като в някоя приказка, където има само зелена трева и изворчета.

„Така е — казва тя, но и една миля не може да се пробяга за по-малко от четири минути. Доказано е по математически път.“

„Не е същото“ — викам аз.

„Същото е“ — казва ми тя. — Сгъни картата и тогава виж колко мили е разстоянието, Хомър. Ако малко я сгънеш, може да е малко по-малко от права линия. Ако много я сгънеш, може да е много по-малко, отколкото по права линия.

Тогава си спомних нашето пътешествие, така както човек си припомня сън и й викам:

— Гус’жо, може да се сгъне хартиена карта, но не може да се сгъне земята. Или поне не бива да се опитва. По добре не се захващай с това.

— Не, господине — казва ми тя. — Няма начин да не се захвана с това. Това нещо в моя живот сега е тук и е мое.

Три седмици по-късно, това значи две седмици преди да изчезне, тя ми се обади от Бангор. Каза ми: „Уърт замина за Ню Йорк и аз идвам. Не мога да си намеря ключа, Хомър. Моля те да отключиш къщата, за да мога да вляза.“ Е, тя се обади в осем часа, точно бе започнало да се стъмнява. Аз хапнах един сандвич с бира преди да тръгна, значи около двадесет минути. После се качих на колата и отидох до тях. Като цяло, не съм се бавил повече от четиридесет и пет минути. Когато стигнах до къщата на Тод, забелязах, че в килера свети лампа, а не бях я оставял светната. Докато я гледах, за малко да се блъсна в нейната дяволска кола. Беше паркирана леко под наклон, както би паркирал някой пиян, и беше изпоцапана с кал чак до прозорците, а по нея освен калта имаше залепнало нещо като водорасли… само че, когато го осветих с фенерчето си, то сякаш се движеше. Паркирах зад нея и слязох от микробусчето си. Онова нещо не бе водорасли, но беше някакво растение и се движеше… някак мудно и бавно, сякаш умираше. Докоснах парче от него и то се опита да се увие около ръката ми. На допир бе гадно и отблъскващо. Дръпнах си ръката и я избърсах в панталоните. Заобиколих колата и минах отпред. Имаше вид на кола, преминала през деветдесет мили кал и гориста местност. Имаше уморен вид. Наистина. По предното стъкло имаше полепнали буболечки… само дето не приличаха на буболечките, които бях виждал до тогава. Имаше една нощна пеперуда, голяма колкото врабче, крилата й продължаваха да помръдват, безсилна, умираща. Имаше и комари, но те имаха истински очи и човек можеше да ги види — и, изглежда, я те ме виждаха. Чувах онези растения да стържат по колата, умиращи се опитваха да се заловят за нещо. Единственото нещо, за което си мислех в момента беше: Къде, по дяволите е ходила? И как е успяла да стигне до тук за три-четвърти часа? Тогава видях още нещо. Имаше някакво животно полуразмазано на решетката на радиатора, точно под знака на Мерцедес — оня дето прилича на нещо като звезда, оградена в кръг. Обикновено повечето животни, които се убиват по пътя, минават точно под колата, защото се свиват в момента на удара, с надеждата че колата просто ще мине над тях и ще останат невредими. От време на време някое от тях подскача не встрани, а направо към проклетата кола, да ухапе гадното нещо, което иска да го убие — знам, че може да се случи и такова нещо. Може би това животно бе направило така. Изглеждаше достатъчно зло, за да може да скочи и на танк. Приличаше на някаква кръстоска между невестулка и мармот, но по това тяло имаше и разни други елементи, тъй че хич не ми се поглеждаше към него. Човек го заболяваха очите, не, заболяваше го мозъкът. Козината му бе сплъстена от кръв и от възглавничките на краката му се подаваха нокти, като на котка, само че по-дълги. Имаше големи жълтеникави очи, само, че сега те бяха със стъклен блясък. Когато бях дете, имах порцеланово топче за игра, което изглеждаше точно така. А зъбите… Дълги, тънки, игловидни зъби, които приличаха по-скоро на губерки, стърчаха от устата му. Някои от тях бяха забити в металната решетка. Затова то продължаваше да виси там. Беше се закачило за зъбите си. Още като го видях, разбрах, че главата му е пълна с отрова, като на гърмяща змия и е скочило към колата, в момента, в който е усетило, че тя ще го удари, за да я ухапе и така да я убие. И нищо нямаше да ме накара да го махна от там, защото ръцете ми бяха целите нарязани от сено и това нещо щеше да ме убие, само ако се докоснех до него и отровата проникнеше в раничките ми.