Стивън Кинг: Салът

И те удариха длани.

Ранди бе наполовината път до сала, когато видя черното петно върху водата. Беше от другата страна на сала, наляво, по-близо до средата на езерото. След пет минути сигурно щеше да е твърде тъмно, за да го различи и сигурно щеше да си помисли, че е просто сянка… ако въобще го видеше. Бензиново петно? помисли си той, като продължаваше да гребе с всичка сила, смътно усещайки, че момичетата пляскат след него. Но какво ще прави бензиново петно в едно пусто езеро през октомври? Пък и беше странно кръгло, малко, сигурно не повече от метър и половина в диаметър…

— Уууу! — извика отново Дийк и Ранди погледна към него. Дийк се качваше по стълбата отстрани на сала, отърсвайки се от водата като куче. — Как сме, Панчо?

— Добре! — извика той в отговор и загреба още по-настървено. Всъщност не беше толкова лошо, колкото си бе представял — особено след като вече си се потопил и си в движение. Тялото му усещаше приятна топлина и моторът му се бе натоварил добре. Усещаше как сърцето му увеличава оборотите и го затопля отвътре навън. Те имаха вила на нос Код, а там водата беше по-лоша дори в средата на юли.

— Мислиш, че сега е лошо, Панчо, но почакай да видиш какво е като излезеш! — извика Дийк весело. Той подскачаше напред-назад и клатеше сала, като през цялото време триеше тялото си.

Ранди бе забравил за бензиновото петно, докато ръцете му не се вкопчиха в грубото, боядисано в бяло дърво на стълбата откъм брега. Тогава пак го видя. Изглеждаше малко по-близо. Кръгло тъмно пространство върху водата, като огромна бенка, която се повдига и хлътва заедно с движението на леките вълни. Когато го бе видял за първи път, петното бе на около четиридесет метра от сала. Сега бе на половината на това разстояние.

Как би могло? Как…

Тогава той излезе от водата и студеният въздух захапа кожата му, захапа я дори по-свирепо от водата, когато се бе гмурнал.

— Оооо, гадост! — изкрещя той, като се смееше и трепереше в жокейските си гащета.

— Панчо, ти си ми голям тъпчо — каза Дийк радостно. Той изтегли Ранди нагоре. — Разхлади ли се достатъчно? Отрезня ли вече?

— Трезвен съм! Трезвен съм! — той започна да подскача наоколо, както бе подскачал Дийк, пляскаше с ръце, като ги кръстосваше на гърдите и на корема си. Те се обърнаха, за да видят момичетата.

Рейчъл бе изпреварила Лавърн, която плуваше кучешката, но като куче с лоши инстинкти.

— Дами, вие добре ли сте? — изрева Дийк.

— Дяволите да те вземат, перка такава! — извика Лавърн и Дийк отново ревна.

Ранди погледна встрани и видя, че странното тъмно, кръгло петно е дори още по-близо — сега бе на десетина метра и се приближаваше ще повече. То плаваше по водата — съвсем правилен кръг, като горната част на огромен стоманен барабан, но гъвкавият начин, по който преодоляваше вълните показваше, че това не е някакъв твърд предмет. Страх, неясен, но силен, го обхвана изведнъж.

— Плувайте! — извика той на момичетата и се наведе, за да сграбчи ръката на Рейчъл, когато тя стигна до стълбата. Той я измъкна горе. Тя здравата си блъсна коляното — той ясно чу изтупкването.

— Оу! Хей! Какво…

Лавърн продължаваше да е на десетина метра. Ранди пак погледна встрани и видя, че кръглото нещо се бе долепило до сала. Беше тъмно като нефт, но определено не беше нефт — беше прекалено тъмно, прекалено гъсто, прекалено гладко.

— Ранди, заболя ме! Какво се правиш на интере…

— Лавърн! Плувай! — Сега вече не беше само страх, беше ужас.

Лавърн погледна нагоре, може би не усети ужаса, но усети напрежението в гласа. Изглеждаше объркана, но загреба по-бързо и започна да скъсява разстоянието между себе си и стълбата.

— Ранди, какво ти става? — попита Дийк.

Ранди пак погледна встрани и видя как нещото обхваща квадратния ъгъл на сала. После започна да се плъзга покрай сала, едната му страна сега изглеждаше сплескана:

— Помогни ми да я измъкнем! — изхриптя Ранди към Дийк и се протегна, за да я хване за ръката. — Бързо!

Дийк вдигна добродушно рамене и се пресегна, за да хване Лавърн за другата ръка. Те я изтеглиха на дъсчения под на сала, секунди преди черното нещо да се плъзне край стълбата, като страните му се вдлъбнаха, когато премина край отвесните стълбове.

— Ранди, да не си полудял? — Лавърн едва си поемаше дъх, беше малко изплашена. Зърната й се виждаха ясно през сутиена. Бяха се свили в измръзнали твърди топчета.

— Онова нещо — каза Ранди и посочи. — Дийк? Какво е то?

Дийк веднага го забеляза. Беше стигнало до левия край на сала. Леко се отдели встрани и отново възстанови първоначалната си форма. Просто се носеше по вълните. И четиримата погледнаха към него.