Стивън Кинг - Камионът на чичо Ото

Точно този ден през юли 1975, той прекъсна тривиалните ми приказки, за да ми зададе един въпрос грубо и рязко: „Какво мислиш за оня камион там, Куентин?“

Тази рязкост ме сепна и аз му отвърнах съвсем честно: „Подмокрих си панталоните в кабината на този камион, когато бях на пет години — казах аз. — Мисля, че ако сега се кача, пак ще си ги подмокря.“

Чичо Ото се смя дълго и високо. Обърнах се и го загледах учудено. Не можех да си спомня да съм го чувал да се смее. Смехът премина в кашлица, от която бузите му станаха ярко червени. Тогава той ме погледна с бляскави очи.

„Приближава се, Куентин“ — каза той.

„Кое, чичо Ото?“ — попитах аз. Помислих си, че е скочил от тема на тема, както често му се случваше — може би искаше да каже, че приближава Коледа, или краят на века или завръщането на Христос.

„Този проклет камион — каза той и ме погледна втренчено, конфиденциално, по един начин, който никак не ми харесваше. — Всяка година приближава все повече и повече.“

„Така ли?“ — попитах аз с любопитство, като си помислих, че това е нова, особено неприятна идея. Погледнах към Кресуела, от другата страна на пътя, обрасъл в трева, на фона на Белите планини… и за един кратък миг той наистина изглеждаше по-близо. Премигнах и илюзията изчезна. Естествено, че камионът си беше там, където винаги е бил.

„О, да — каза той. — Всяка година приближава.“

„Виж, трябва да си вземеш очила. Аз не виждам никаква разлика, чичо Ото.“

„Разбира се, че не виждаш! — тросна се той. — Но не виждаш и как се мести малката стрелка на ръчния ти часовник, нали? Проклетото нещо се движи прекалено бавно, за да го види човек… освен ако не го наблюдаваш през цялото време. Така както аз го наблюдавам.“ — Той ми намигна, а аз потръпнах.

„Защо пък ще се движи?“ — попитах аз.

„Защото иска да ме пипне, затова — каза той. — Наумил си е, че трябва да ме пипне. Един ден ще нахлуе тук и това ще е краят. Ще ме прегази, както направи с Мак, и това ще е краят.“

Това много ме изплаши, разумният му тон ме изплаши най-много. А младите реагират на уплахата или като се правят на умни или като се опитват да се правят на повърхностни.

„Трябва да се върнеш в къщата си в града, чичо Ото. Щом това те притеснява.“ — По гласа ми нямаше да познаете, че гърбът ми бе настръхнал.

Той ме погледна… после погледна камиона от другата страна на пътя. „Не мога, Куентин — каза той. — Понякога човек трябва да стои на едно място и да дочака тя да дойде.“

„Кого да дочака, чичо Ото?“ — попитах аз, въпреки че бях сигурен, че той има пред вид камиона.

„Съдбата“ — каза той и ми намигна… но изглеждаше изплашен.

Баща ми се разболя през 1979 от бъбреци, които сякаш щяха да се оправят само дни преди да умре. Когато го посещавах в болницата през есента на тази година, ние с баща ми често си говорехме за чичо Ото. Баща ми имаше някои подозрения относно това, което се бе случило през 1955 — леки подозрения, които станаха основа на по-сериозни. Баща ми нямаше представа до каква степен се беше задълбочила манията на чичо Ото по отношение на камиона. Аз имах. Той стоеше на вратата почти по цял ден, без да откъсва поглед от него. Гледаше го като човек, взрян в часовника си, който се опитва да види как се придвижва малката стрелка.

До 1981 година чичо Ото бе изкукуригал съвсем. Един по-беден човек сигурно щеше да бъде изпратен в психиатрия преди години, но милиони в банката в малко градче, можеха да опростят много лудост, особено ако доста хора си мислят, че може да има пари за общината в завещанието на лудия. И въпреки това, доста хора бяха започнали да говорят сериозно за това, че ще е по-добре чичо Ото да бъде изпратен в психиатрия за негово добро. Тази плоска, смъртоносна фраза „може би, опасен“, бе започнала вече да замества „луд за връзване“. Той бе започнал да ходи на пътя да уринира, вместо да отива навътре в гората, където беше клозета му. Понякога, докато се облекчаваше, размахваше юмрук към камиона и много хора, минаващи в колите си по пътя, си мислеха, че чичо Ото размахва юмрук към тях.

Камионът с красивите планини зад него, бе едно нещо, а чичо Ото, пикаещ със смъкнати до коленете тиранти, бе нещо съвсем друго. Това не бе туристическа атракция.

Аз вече бях започнал да обличам по-често костюм, отколкото дънките, с които бях изкарал колежа, когато ходех да нося продуктите на чичо Ото — но продължавах да ги нося. Освен това се опитвах да го убедя да престане да си върши работата край пътя, поне през лятото, когато всеки от Мичиган, Мисури или Флорида, минаващ оттам, би могъл да го види.