Стивън Кинг - Балада за гъвкавия куршум

Рег избутал Джейн встрани и отново стрелял в нея. Този куршум се врязал в лявата част на черепа й. Няколко милиметра по-надясно и той щял да я убие. В това няма съмнение, както няма съмнение във факта, че ако не се намесила Джейн Торп, той сигурно щял да убие Джими Рулин и много вероятно и майка му.

Всъщност той стрелял по момчето — когато Джими тичал към майка си до вратата. Куршумът преминал през левия хълбок на момчето, в посока надолу. Той излязъл от лявото бедро, без да засегне костта и минал през пищяла на Гъртруд Рулин. Имало много кръв, но нито един от тях не бил сериозно засегнат.

Гъртруд затръшнала вратата на кабинета и понесла пищящия си, окървавен син по коридора към външната врата.

Редакторът пак направи пауза, замисли се.

— Джейн или е била в безсъзнание или нарочно е предпочела да забрави това, което се случило след това. Рег седнал на стола пред бюрото си и поставил дулото на пистолета в центъра на челото си. Натиснал спусъка. Куршумът не минал през мозъка му, оставяйки го напълно парализиран, нито пък описал дъга по вътрешността на черепа му, излизайки без последствия от другата страна. Фантазията може да е била гъвкава, но последния куршум бил толкова твърд, колкото може да бъде един куршум. Той паднал напред върху пишещата машина, мъртъв.

Когато влезли полицаите, го намерили така. Джейн седяла в един ъгъл в полусъзнание.

Машината била цялата в кръв, сигурно е била пълна с кръв, от раните по главата обикновено изтича много кръв.

Кръвта била само нулева група.

Групата на Рег Торп.

И това, дами и господа, е моята история. Не мога повече да разказвам. — И наистина гласът на редактора затихна до пресипнал шепот.

Нямаше го обичайното бъбрене в края на вечерта, нито дори изкуствено веселите разговори, с които гостите обикновено се опитват да тушират някоя неуместно изпусната фраза или да прикрият факта, че в един момент нещата са станали много по-сериозни от това, което е обичайно за парти.

Но когато писателят изпращаше редактора до колата му, той не успя да се въздържи да му зададе един последен въпрос.

— Разказът — каза той. — Какво стана с разказа?

— Искаш да кажеш на Рег…

— „Балада за гъвкавия куршум“, точно така. Разказът, от който тръгнало всичко. Това е бил истинският гъвкав куршум — за теб, не за него. Какво, по дяволите, станало с този разказ, който бил толкова велик?

Редакторът отвори вратата на колата си. Това бе малък „Шевет“ с лепенка на бронята, на която пишеше „Приятел не оставя приятеля си да шофира пиян“.

— Не, никога не го публикуваха. Ако Рег е имал копие от него, той сигурно го е унищожил, след като е получил разписката ми и приемателното писмо — познавайки параноичните му чувства относно Тях, това би било съвсем в логиката на неговото поведение.

Когато паднах в река Джексън, у мен бе оригиналът и три ксерокопия. И четирите бяха в картонена кутия. Ако бях сложил кутията в багажника, сега щяхме да имаме разказа, защото задницата на колата ми не потъна — дори да беше потънала, поне щях да успея да изсуша листите. Но аз исках разказа да е до мен, така че го сложих отпред, до мястото на шофьора. Прозорецът бил отворен, когато съм паднал във водата. Листите… предполагам са се понесли по водата и течението ги е отнесло в морето. По-склонен съм да вярвам в това, отколкото да вярвам, че за изгнили и са се разпаднали заедно с други боклуци на дъното на реката или пък са били изядени от рибите, или пък им се е случило нещо още по-малко естетически издържано. Да вярваш, че са били отнесени в морето е много по-романтично, макар и малко по-невероятно, но по отношение на това, в което искам да вярвам, аз продължавам да съм гъвкав. Така да се каже.

Редакторът се качи в количката си и отпътува. Писателят стоеше и го наблюдаваше, докато накрая габаритите се стопиха в мрака и тогава се обърна. Мег бе там, в началото на пътеката, изправена в мрака тя му се усмихваше нерешително. Ръцете й бяха плътно кръстосани пред гърдите й, въпреки, че нощта беше топла.

— Ние останахме — каза тя. — Искаш ли да влезем вътре?

— Разбира се.

По средата на пътеката тя спря и каза:

— Нали в твоята пишеща машина няма Форнити, Пол?

И писателят, който често се бе чудил откъде точно идват думите каза смело:

— Абсолютно никакви.

Те влязоха, затвориха врата, а навън остана нощта.

© 1984 Стивън Кинг

© 1994 Мария Парушева, превод от английски

Stephen King