Стивън Кинг - Балада за гъвкавия куршум

Държах в ръката си копие от разказа, навито на руло. Цапнах го с него по носа, така, както човек би ударил куче за това, че е пишкало в ъгъла. После се отдалечих. Помня как той ми крещеше да се върна, викаше нещо за чаша кафе и да поговорим, но тогава минах край един магазин за плочи с високоговорители, които ревяха на тротоара и блъскаха хеви-метъл, с бели флуоресцентни лампи и гласът му се изгуби в някакъв жужащ звук вътре в главата ми. Спомням си, че си помислих две неща — трябваше да се махна скоро от града, много скоро, или щях и аз да се сдобия с мозъчен тумор, и веднага трябваше да пийна нещо.

Онази нощ, когато се прибрах в апартамента си, намерих бележка под вратата. На нея пишеше: «Искаме да се разкараш оттук, перко такъв!» Захвърлих я, без да й обърна голямо внимание. Ние перковците-ветерани имаме по-важни неща, за които да се тревожим, от разни анонимни бележки от съседите.

Премислях това, което бях казал на Анди Ривърс за разказа на Рег. Колкото повече си мислех за това — и колкото повече пиех — толкова по-смислено ми изглеждаше. «Гъвкавият куршум» бе смешен и на повърхността бе много лесен за четене… но под повърхността бе много сложен. Наистина ли мислех, че в града има редактор, който да обхване историята на всичките й нива? Може някога да съм мислел така, но сега, когато очите ми се бяха отворили? Наистина ли мислех, че има място да бъде разбран и оценен такъв разказ в един град опасан с жици като бомба на терорист? Господи, отвсякъде изтичаха волтове!

Прочетох вестника, докато все още имаше достатъчно дневна светлина, опитвах се да забравя цялата тъпа история и на първа страница на «Таймс» имаше статия за това как непрекъснато изчезват радиоактивни материали от атомните електроцентрали — разказът продължаваше по-нататък и теоретизираше за това как достатъчно количество от тези вещества, попаднало в подходящи ръце, би могло да се използва, за да се направи ядрено оръжие.

Седях на кухненската маса и гледах как слънцето се скрива и в съзнанието си виждах как Те промиват плутоний, така, както някога миньорите са промивали златоносен пясък през 1849. Само че, те нямаха намерение да взривяват града. О, не. Те просто искаха да го посипят наоколо и да объркат мисленето на всички. Те бяха злите Форнити, а радиоактивният прах бе «форнус за лош късмет». Прах за най-лош късмет на всички времена.

Реших, че в крайна сметка не искам да продам разказа на Рег — или поне не в Ню Йорк. Реших да се махна от града веднага щом пристигнат чековете, които бях поръчал. Когато се махнех оттук, може бе щях да започна да го разпращам по разни литературни списания извън Ню Йорк. «Сюани Ривю» щеше да е добре като начало, мислех си аз, или може би «Айова Ривю». Можех да обясня на Рег по-късно. Рег щеше да разбере. Това щеше да реши въпроса, така че си взех едно питие, за да отпразнувам. Питието си поиска още едно питие. Другото питие поиска човека. Така да се каже. Не бях на себе си. За предпоследен път, както се оказа.

На следващия ден пристигнаха чековете на Арвин Къмпани. Напечатах един от тях и отидох при моя приятел — «сътитуляра». Последва още един от уморителните кръстосани разпити, но този път успях да се сдържа. Беше ми нужен неговия подпис. Накрая го получих. Отидох в един магазин за бизнес-услуги и поръчах да ми направят печат на Арвин Къмпани. Сложих печата на плика, напечатах адреса на Рег (бях махнал захарта от машината, но клавишите продължаваха да лепнат) и добавих кратка лична бележка, в която написах, че едва ли чек до писател някога ми е доставял такова голямо удоволствие… и това бе истина. И продължава да е истина. Трябваше ми поне един час, преди да успея да ида да го пусна — просто не можех да му се нарадвам колко официално изглежда. Никога не бихте допуснали, че един миризлив пияница, който не беше си сменял бельото в продължение на десет дни, бе успял да подготви това нещо.

Той се спря, загаси цигарата и си погледна часовника. Тогава, някак странно, така, както кондукторът обявява пристигането на влака в някой главен град, той обяви:

— Ето, че стигнахме до необяснимото. Това е моментът, който най-силно заинтригува двамата психиатри и другите служители на психиатричното отделение, с които бях свързан през следващите две години и половина от живота си. От тази част на историята те ме караха да се отрека, като доказателство за това, че съм се излекувал. Както се изрази един от тях: «Това е единствената част от твоя разказ, която не може да се обясни с погрешна индукция… след като логическото ти чувство е било възстановено.» Накрая се отрекох, защото знаех — дори те да не знаеха — че се оправям и исках да се махна час по-скоро от болницата. Мислех си, че ако не се махна скоро, ще полудея отново. Така че се отказах. Галилео го е направил, когато поставили краката му в огъня, но дълбоко в себе си никога не съм се отказвал. Не казвам, че това, което ще ви разкажа наистина се е случило, просто ви казвам, че продължавам да вярвам, че се е случило. Може би разликата е малка, но за мен е съществена.