Стивън Кинг - Нощният авиатор

СМЪРТОНОСНИЯТ НОЩЕН АВИАТОР ПРОНИЗВА ЖЕРТВИТЕ СИ И ИЗПИВА КРЪВТА ИМ. Не е зле.

Нощния авиатор бе поискал разрешение да се приземи в Лейквю малко след 22,30 ч. в нощта на 23 юли. Кендъл му бе дал разрешение и бе отбелязал номер, до болка познат на Дийс — 101BL. Кендъл бе отбелязал името на пилота като Дуайт Ренфийлд и модел на самолета като „Чесна Скаймастър“ 337. Не бе споменат червеният кант и, разбира се, нямаше нито дума за дългия плащ като криле на прилеп, червен като пожарна машина от вътрешната страда и гарвановочерен от външната, но Дийс бе сигурен, че и двата компонента са присъствали. Нощния авиатор бе кацнал в летището на Олдъртън Лейквю, нападнал снажния Бък Кендъл, изпил му кръвта и след това отново е отлетял със своя самолет, преди Джена Кендъл да пристигне в пет часа сутринта на двадесет и четвърти, за да донесе на съпруга си прясно изпечени вафли, и за неин ужас да открие обезкръвения му труп.

Докато Дийс стоеше пред разнебитения хангар/наблюдателна кула и обмисляше тези неща, му дойде наум, че ако дадеш кръв, най-многото, което можеш да очакваш, е чаша портокалов сок и благодарности. Ако я вземеш, по-точно изсмучеш, тогава се появяваш на първа страница във вестниците. Отвратен от тази явна несправедливост, Ричард Дийс изля остатъка от скапаното кафе и се отправи към самолета си, готов да излети на юг, за Мериленд, убеден, че ръката божия сигурно малко е трепнала, когато Той е завършвал предполагаемия шедьовър на създадената от Него империя.

Сега, два часа след като напусна „Вашингтон нешънъл“, нещата се бяха влошили неимоверно и с шокираща внезапност. Светлините на пистата бяха загаснали, но Дийс видя, че освен това половината от Уилмингтън и целият Райтсвил бийч, също бяха потънали в тъмнина. ISL бе все още там, но когато Дийс сграбчи микрофона и изкрещя:

— Какво се случи? Обади ми се, Уилмингтън — не получи никакъв отговор освен пукането на статично електричество, в което няколко гласа се разнасяха като далечни призраци.

Затръшна микрофона, като не можа да уцели поставката му. Микрофонът се сгромоляса върху пода на пилотската кабина, увисна на спираловидния си кабел и Дийс го забрави. Да сграбчи микрофона и да крещи в него не би било нищо друго, освен пилотски инстинкт. Той знаеше какво се е случило така, както знаеше, че слънцето ще залезе на запад… което щеше да стане много скоро. Сигурно мълния е ударила право по някоя от подстанциите в близост до летището. Въпросът бе дали въпреки всичко да се опита да приземи самолета или не.

— Имаше разрешение за кацане — обади се вътрешният глас.

Друг незабавно (и съвсем правилно) отговори, че това си е живо губене на време. Трябва да знаеш как да постъпиш в подобна ситуация още от пилотските курсове. Логиката и инструкциите казват да се насочиш към алтернативното летище и да се опиташ да влезеш в контакт с авиодиспечерите. Кацането при такива лоши условия би могло да доведе до тежко нарушение на правилата на Федералната агенция по въздухоплаване и сериозна глоба.

От друга страна, ако не се приземи сега — точно сега, — може да загуби Нощния авиатор. Това би могло да доведе до загуба на живот (или на няколко живота), но за Дийс това не фигурираше в уравнението… докато една мисъл светна като светкавица на фотоапарат в съзнанието му, вдъхновението, което го бе осенило, както и повечето от неговите просветления, бе с едрия шрифт на сензационните издания:

ГЕРОИЧЕН РЕПОРТЕР СПАСЯВА (попълва се число, колкото се може по-голямо, в дадения случай можеше да си позволи да раздува цифрата колкото си иска, като се имат предвид удивително щедрите граници, които обозначават обсега на човешката доверчивост) ОТ ОБЕЗУМЯЛ НОЩЕН АВИАТОР.

Майната ти, селяндур такъв , помисли си Дийс и продължи спускането си към писта 34. Светлините на пистата изведнъж светнаха, сякаш в знак на одобрение на решението му, след това отново изгаснаха, като оставиха сини отблясъци в ретината му, които се превърнаха в гадното зелено на развалено авокадо миг по-късно. След това странното пукане на статичното електричество изчезна и гласът на селяндура Джон изкрещя:

— Промени посоката, 471 В; Пиемонт, обърни надясно, Господи, о господи, мисля, че има още някой във въздуха…

Инстинктът за самосъхранение на Дийс бе не по-слабо развит от инстинкта му за подушване на кървави следи. Той даже не забеляза мигащите светлини на боинга 727 на „Пиемонт еърлайнс“. Бе прекалено зает с опитите си да отбие наляво, като завъртя кормилото до краен предел — а то бе стегнато като оная работа на девственица и Дийс бе готов да свидетелства за това, ако се измъкне жив от тази шибана буря жив, — когато от устата на селяндура Джон дойде втората заповед. Дийс почувства/зърна за миг нещо огромно на сантиметри над себе си и тогава неговият „Бийч“ се разтресе така, сякаш досегашното друсане в самолета бе плъзгане по стъклена повърхност. Цигарите изхвърчаха от джоба на ризата и се запиляха нанякъде. Наполовина тъмният хоризонт на Уилмингтън се наклони опасно. Стомахът му сякаш искаше да изтръгне сърцето му по пътя към гърлото и устата. Слюнки се плъзнаха по едната му буза. Летателните карти се разхвърчаха като птици. Въздухът отвън сега се тресеше от рева на реактивните двигатели, както и от бушуващата буря. Един от прозорците на четириместното пътническо отделение се спука и вътре нахлу задушен вятър, който със силата на ураган повали на пода всичко, което не бе привързано или завинтено.