Стивън Кинг - Нощният авиатор

Преди даже да се опита да се изправи, петарката изчезна от пръстите му и се присъедини към другарчето си в джоба на комбинезона на Ханън.

— Добре, ако имаш още нещо за казване, кажи го — каза Дийс. — Дружелюбието бе изчезнало от гласа му. — Трябва да навестя още доста места и да поговоря с още хора.

Механикът се замисли, почеса четината си и от него пак се разнесе миризмата на вкиснато сирене. След това каза сякаш против волята си:

— Видях голяма купчина мръсотия под оня скаймастър. Точно под багажното му отделение.

— Какво беше?

— О, ритнах го с ботуша.

Дийс зачака. Той умееше да прави това.

— Неприятна пихтия. Пълна с червеи.

Дийс затаи дъх. Това бе добро начало, но мислеше, че все още не е изстискал стареца докрай.

— И личинки — каза Езра. — Имаше и личинки. Като в пръст от ковчег.

Дийс остана онази нощ в мотела „Морски бриз“ и на следващия ден още в осем часа сутринта се понесе към град Олдъртон в горната част на щата Ню Йорк.

Всичко, свързано с тази история, бе доста странно, но това, което най-силно озадачи Дийс, бе абсолютното спокойствие на Нощния авиатор. В Мейн и Мериленд той на практика се беше разтакавал, преди да убие жертвата си. Единственото му отклонение за една нощ бе в Олдъртон, който той бе посетил две седмици след убийството на Клер Бауи.

Летището Лейквю в Олдъртон се оказа още по-малко от летището в Къмбърланд — една единствена мека писта и комбиниран диспечерски пункт и радиокула, които бяха в един прясно боядисан навес. Нямаше никакви антени, които биха позволили сляпо кацане, но за сметка на това имаше огромна сателитна антена, така че фермерите летци, които използваха това място да не пропуснат „Мърфи Браун“, „Колелото на съдбата“ или някой още по-важен телевизионен сериал.

На Дийс му хареса най-много, че неасфалтираната писта в Лейквю бе гладка като коприна също както пистата в Мейн. „Май че вече свикнах с това — помисли се Дийс, когато прилепи своя «Бийч» плавно върху повърхността и започна да намалява скоростта му. Нямаше асфалтови кръпки, от които да подскача до небето, или пък издълбани дупки, които искаш да избегнеш след кацане с остри завои, — … да, бих могъл да свикна с този род писти.“

В Олдъртон никой не поиска портрети на президенти или приятели на президенти. Целият град, който наброяваше по-малко от хиляда души, бе шокиран, не само сезонните работници, които бяха работили с покойния Бък Кендъл, управлявал летището Лейквю почти като благотворител (със сигурност е бил на червено). Но и нямаше с кого да говори, не се появи нито един свидетел от калибъра на Езра Ханън. Джинената глава се изразяваше неясно и хитруваше, но Дийс имаше все пак кого да цитира.

— Сигурно е бил силен мъж — каза един от надничарите. — Старият Бък се докарваше и се държеше приятелски през повечето време, но ако го предизвикаш, щеше да те накара да съжаляваш. Видях го как нокаутира някакъв тип на един панаир преди две години. Разбира се, такива двубои са незаконни, но Бък бе закъснял с една от вноските за малката си бричка, така, че му се наложи да се бие и да нокаутира панаирния боксьор. Получи двеста долара и ги върна на фирмата кредитор точно два дена, преди да изпратят някой да му прибере колата.

Надничарят поклати глава, изглеждаше наистина разстроен и на Дийс му се прииска да извади фотоапарата си. Читателите на „Инсайд вю“ щяха да оценят това удължено, набръчкано, траурно лице. Дийс си отбеляза мислено, че трябва да разбере дали покойният Бък Кендъл е имал куче. Читателите на „Инсайд вю“ също така биха оценили снимките на кучето на мъртвеца. Снимаш го пред верандата на къщата на убития и залепваш надпис: ЗАПОЧВА ДЪЛГОТО ЧАКАНЕ НА БЪФИ или нещо подобно.

— Това е голям срам — каза Дийс с разбиране.

Надничарят въздъхна и кимна.

— Сигурно оня тип го е нападнал изотзад. Само така мога да си обясня случилото се.

Дийс не знаеше как точно бе нападнат Джерард Бък Кендъл, но знаеше, че този път гърлото на жертвата не бе пронизано. Този път имаше дупки, дупки от които Дуайт Ренфийлд вероятно бе изсмукал кръвта на жертвата си. Само че според доклада на съдебния лекар дупките бяха в противоположни страни на врата, едната във вратната вена, другата в сънната артерия. Това не бяха дискретните малки белези от ухапване в ерата на Бела Лугоши или малко по-зловещите жилвания на Кристъфър Лий. Докладът на съдебния лекар споменаваше сантиметри, но Дийс можеше да си обясни достатъчно добре реалното положение, а Морисън разполагаше с неуморната Либи Гранит да обясни това, което сухият език на съдебния лекар бе частично разкрил: убиецът или имаше зъбите с размера на един от любимците на „Вю“ Снежния човек, или бе направил дупките във врата на Кендъл по много по-прозаичен начин — с чук и пирон.