Стивън Кинг - Нощният авиатор

Освен това Дийс научи, че те внимателно наблюдават частния въздушен трафик на своето летище, имаха лични причини, за да се включат във войната срещу наркотиците. Единственият им син бе загинал в блатистите степи по бреговете на Южна Флорида, като се опитваше да се приземи в това, което приличаше на дълга водна писта с повече от един тон наркотици, натикани в един откраднат „Бийч“ 18. Водата била чиста… с изключение на един-единствен пън, ако трябва да бъдем точни. „Бийч“ 18 се ударил в него, забил във водата и експлодирал. Дъг Сарч бе изхвърчал встрани, опърленото му тяло още е димяло, но вероятно е бил все още жив, въпреки че опечалените му родители не искаха и да мислят за такава възможност. Той бил изяден от алигаторите и всичко, което останало от него, когато момчета от отдела за борба с наркотиците най-накрая го открили седмица по-късно, бил разкъсан скелет, няколко червясали парчета плът, овъглен чифт джинси „Калвин Клайн“ и спортно яке от „Пол Стюарт“, Ню Йорк. В един от джобовете на якето имало повече от двадесет хиляди долара, в другия почти унция перуански кокаин.

— Дрогата и копелетата трафиканти убиха момчето ми — бе казал Рей Сарч няколко пъти и Елън Сарч бе готова да потвърди многократно това. Омразата й към наркотиците и наркотрафикантите, бе научил Дийс от няколко места (той бе удивен от почти единодушното мнение в Дъфри, че убийството на двойката Сарч е резултат на гангстерско отмъщение), отстъпваше само на покрусата и смущението от факта, че същите тези хора бяха подмамили сина й.

След смъртта на сина им семейство Сарч внимателно се вглеждаха във всичко или във всеки, който даже смътно приличаше на наркотрафикант.

Те бяха извикали щатската полиция в Мериленд четири пъти на летището по фалшива тревога, но ченгетата не възразяваха особено срещу това, тъй като семейство Сарч ги бе алармирало за три малки превозвача и два много големи. Последният, бе заловен с петнадесет килограма чист боливийски кокаин. Това бе такъв удар, след който забравяш за няколко фалшиви тревоги, удар, който ти гарантира повишение в службата.

И така, късно вечерта на 30 юли пристига самолет „Чесна Скаймастър“ с име и описание, което бе разпратено до всяко летище в Америка, включително и това в Дъфри, „Чесна“, чийто пилот се бе представил като Дуайт Ренфийлд, летище на домуване Бейшор, Делауеър, летище, което никога не бе чувало за Ренфийлд или скаймастър с номер 101BL, самолета на човек, който почти сигурно бе убиец.

— Ако той е кацнал тук, сега вече щеше да е в пандиза — бе казал един от авиодиспечерите на Дийс по телефона, но Дийс се съмняваше. Да. Той определено се съмняваше.

Нощния авиатор се бе приземил в Дъфри в 23,27 часа и Дуайт Ренфийлд не само се бе разписал в летателния дневник на Сарч, но бе приел поканата на Рей да отиде в караваната и да изпие една бира и да гледа повторението на „Пистолетен дим“ по Ти Ен Ти. Елън Сарч бе обяснила всичко това на собственичката на фризьорския салон в Дъфри. Последната, на име Селида Маккамон, се бе идентифицирала пред Дийс като една от най-близките приятелки на покойната Елън Сарч.

Когато Дийс попита как й се бе сторила Елън, Селида се замисли и след това каза:

— Унесена. Като пийнала гимназистка, независимо че бе на седемдесет години. Бе толкова почервеняла, че помислих, че се е гримирала, докато не започнах да я къдря. Тогава забелязах, че тя е просто… разбирате ли… — Селида Маккамон повдигна рамене. Тя знаеше какво иска да каже, но не можеше да формулира мислите си.

— Разгорещена — предложи Дийс и това накара Селида Маккамон да възкликне:

— Разгорещена! Точна така! Вие сте писател, нали?

— О, понаписвам от време на време по нещо — каза Дийс и направи гримаса, която трябваше да изобрази добродушна и топла усмивка. Това бе изражение, което някога бе тренирал и продължи да практикува с учудващо постоянство в огледалото в спалнята си в нюйоркския апартамент, който той наричаше свой дом, и в огледалата на хотелите и мотелите, които всъщност бяха домът му. Изглежда, че вършеше работа — Селида Маккамон му се усмихна бързо на свой ред, но истината бе, че Дийс никога не се бе чувствал добродушен или сърдечен в живота си. Като малък вярваше, че в действителност подобни чувства не съществуват, те бяха само маскарад, обществено удобство. По късно разбра, че повечето от нещата, които за себе си наричаше емоции в стил „Рийдърс дайджест“ , наистина съществуваха, поне у повечето хора. Може би даже любовта, баснословното Чудо на чудесата, бе реална. Това, че самият той не бе в състояние да изпита тези чувства, бе несъмнено срам, но едва ли бе краят на света. Съществуваха в края на краищата хора, болни от рак и СПИН и постепенно изгубващите паметта си като безмозъчни папагали, заболелите от болестта на Алцхаймер. Когато погледнеш на нещата по този начин, бързо осъзнаваш, че да си лишен от чувствата на сантиментален добряк, не е кой знае каква болка. Важното е, че ако успееш да разтегнеш мускулите на лицето си в правилната посока от време на време, ще се почувстваш прекрасно. От това глава не боли и е лесно за изпълнение, освен това, ако можеш да запомниш, че след като се изпикаеш, трябва да затвориш ципа на панталона си, трябва да помниш, че трябва да се усмихваш и да изглеждаш като едно добродушно момче, когато това се очаква от тебе. А разбиращата усмивка, която той бе открил в течение на годините, бе най-доброто средство в света за едно прилично интервю. От време на време някакъв душевен глас го питаше как той самият ги вижда нещата отвътре, но Дийс и не искаше да вижда нещата отвътре. Искаше само да прави репортажи и да прави снимки. По-добър беше в писането, винаги беше и щеше да бъде и той го знаеше, но все пак обичаше и фотографиите. Обичаше да ги докосва. Да вижда как те увековечаваха хората с истинските им лица, извадени на показ пред целия свят, или с толкова очевидни маски, че просто не можеха да бъдат отречени. Харесваше му как в най-добрите снимки хората винаги изглеждаха учудени и ужасени. Как само изглеждаха, пипнати на местопрестъплението.