Стивън Кинг - Посвещение

След това един от тях каза:

— И след като разкараме Боби, ще прекараме и следващия брат със захаросания задник! — и един от другите каза:

— След това ще се заемем с всичките момчета от рода и наистина ще направим страхотен купон!

— Точно така! — каза господин Джефърис. — И когато набием и последната глава на последната замъчна кула, ще направим такова голямо парти, че ще наемем Медисън Скуеър Гардън!

Трябваше да ги напусна тогава. Имах главоболие и ми се повдигаше от усилията да запазя устата си затворена.

Оставих стаята наполовина изчистена, нещо, което никога не бях правила преди и никога не съм правила след това, но понякога да бъдеш чернокож, си има своите предимства: той не си даде сметка, че съм била там и със сигурност не разбра кога си отидох. Нито пък който и да е от останалите. Горчивата и подигравателна усмивка отново заигра на устните й.

— Не разбирам, как можеш да кажеш, че този човек има качество и стил, дори и на шега — каза Дарси — или да го наричаш естествен баща на нероденото си дете, независимо какви са били обстоятелствата. За мен той е истински звяр.

— Не! — каза рязко Марта. — Той не бе звяр. Той бе човек. В някои отношения — в повечето отношения, той бе лош човек, но бе човек във всичко. И той имаше това, което можеш да наречеш „стил“, без да се намръщиш, въпреки че това се проявява изцяло само в нещата, които той написа.

— Ха! — Дарси погледна пренебрежително към Марта изпод събраните си вежди. — Ти си прочела една от книгите му, нали?

— Скъпа, всичките съм ги прочела. Той бе написал само три, но когато отидох при Мама Делорм с оня бял прашец в края на 1959 година, вече бях прочела две от тях. С течение на времето, изчетох всичките му творения, тъй като той пишеше по-бавно даже отколкото аз можех да ги прочета. — Тя се ухили. — А това е наистина много бавно.

Дарси погледна към библиотеката на Марта с подозрение. Там имаше книги на Алис Уокър и Рита Мей Браун, „Линдън Хилс“ на Глория Нейлър и „Капакът на жълтото радио се счупи“ на Ишмаел Рийд, но трите реда бяха запълнени предимно с любовни истории в меки подвързии и книгите на Агата Кристи.

— Военните разкази едва ли са твоята представа за слава, Марта, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Разбира се, че зная — каза Марта. Тя се изправи и донесе още по една бира. — Ще ти кажа нещо забавно, Дий, ако той бе приятен човек, сигурно нямаше да прочета нито една от тях. И ще ти кажа нещо още по-забавно, ако той бе един приятен добряк, не мисля, че романите му щяха да бъдат толкова добри.

— За какво говориш, жено?

— Не зная точно за какво. Просто ме изслушай, разбра ли?

— Разбрано.

— Добре, далече преди убийството на Кенеди бях разбрала що за човек е той. Знаех го още към лятото на 1958 година. Дотогава бях разбрала какво ниско мнение има той към човешкия род като цяло, не за приятелите си, той би дал живота си за тях, но за всички останали. Всеки мисли как само да погали парата по гърба, обичаше да казва той — да погали парата по гърба, само и само да я погали, всеки само за това мисли. Сякаш той и приятелите мислеха, че да погалиш парата по гърба е истинско лошо нещо, освен ако не играят покер и не са разхвърлили цяла купчина пари на масата. На мен ми се струваше, че те точно това и правеха тогава — да галят парата по гърба. Не само че галеха парата по гърба, но го правеха често и в големи количества, включително и той самият.

Имаше и много грозни неща под външния му блясък на южняшки джентълмен, той мислеше, че хората, които се опитват да бъдат добри или да подобрят света са едно от най-смехотворните неща, ненавиждаше черните и евреите, и мислеше, че трябва да ударим с водородната бомба руснаците и да ги унищожим до дупка, преди те да са го направили с нас. Защо не? — би казал той. Те са част от онова, което той наричаше „под човешката“ част от расата. За него това бяха евреите, черните, италианците, индианците и всеки, чийто предци не са летували на Външния Вал.

— Слушах го как излива цялото това невежество и високопарна помия и естествено започнах да се чудя как той бе станал известен писател… как би могъл да бъде известен писател. Исках да разбера какво откриват критиците в него, но повече се интересувах от това, какво обикновените хора като мен виждаха в него — хората, които превръщаха книгите му в бестселъри, веднага след като излязат от печат.

Най-накрая реших да си съставя собствено мнение. Отидох в градската библиотека и заех първата му книга, „Блясъкът на небето“.