Стивън Кинг: Посвещение

— Зная — каза Марта. — Повярвай ми, разбирам те напълно. Искаш ли да довърша или това, което чу, ти е предостатъчно?

— Довърши разказа си — каза решително Дарси и взе приятелката си за ръка. — Но в дневната. Изобщо не искам да поглеждам към хладилника, да не говорим да отворя вратата.

— Така да бъде.

Минута по-късно те бяха седнали върху противоположните краища на изтъркания, но, удобен диван в дневната.

— Уверена ли си, че искаш да чуеш всичко до края, скъпа?

Дарси кимна.

— Добре тогава. — Но Марта запази мълчание още за миг, загледана в изящните си ръце, свити в скута, оглеждайки миналото така, както командирът на подводница изучава враждебните води през перископа си. Най-накрая вдигна глава, обърна се към Дарси и продължи историята си.

Работих през останалата част на деня като в просъница. Сякаш бях хипнотизирана. Хората нещо ми казваха, аз нещо им отговарях, но ми се струваше, че ги чувам през стъклена стена и говоря с тях по същия начин. Добре, хипнотизирана съм, спомням си какво мислех тогава. Тази старица ми бе направила едно от ония постхипнотични внушения, точно както някой хипнотизатор на сцената казва „Седни, Рекс“ и ти заставаш на четири крака и започваш да лаеш като куче и хипнотизираният тип го прави даже тогава, когато никой не му казва „Седни, Рекс“ през следващите десет години. Сигурно бе поставила нещо в оня чай и ме бе хипнотизирала и след това ми е внушила да правя онова нещо. Онова непристойно нещо.

Знаех защо го е направила — една старица, достатъчно суеверна, за да вярва в чудотворна вода, лекуване на ампутирани крайници или в това, че можеш да омагьосаш някой мъж и той да се влюби в тебе, като вземеш капка кръв от кръвотечението ти и я намажеш на петата му, докато спи, или че има хора, които могат да ходят по строително скеле и Господ знае какво още… за една жена, която и без това си е малко откачена на тема естествени бащи и може да прави хипнотични сеанси, да хипнотизира жена като мен да направи това, което направих, бе напълно предвидимо. Защото тя щеше да вярва в него. А аз й бях казала името, нали? Да, наистина.

Никога не ми дойде наум, че почти бях забравила, че съм ходила при Мама Делорм, докато направих това, което направих в спалнята на господин Джефърис. Но оная вечер си спомних.

Избутах доколкото можах деня, искам да кажа не плаках и не пищях или пък нещо подобно. Сестра ми Киси се представи много по-зле, когато изпомпваше вода в полумрака от кладенеца и един прилеп й се заплете в косата. Просто имах чувството, че съм зад стъклена стена и си помислих, че ако това е всичко, бих могла да се справя с него.

Сетне, като се върнах вкъщи, веднага ожаднях. Бях по-жадна от всякога, сякаш в устата ми се бе разразила пясъчна буря. Започнах да пия вода. Струваше ми се, че просто не мога да изпия достатъчно. И започнах да плюя. Просто си плюех и плюех и плюех. Сетне започна да ми се повдига. Отидох в банята и се погледнах в огледалото и изплезих езика си, за да видя дали мога да видя нещо на него, някаква следа от това, което бях направила и разбира се, не можах. Помислих си, по дяволите, не се ли чувстваш по-добре сега?

Но не се почувствах по-добре. Почувствах се по-зле. Коленичих над тоалетната чиния и направих това, което ти направи Дарси, но много по-обилно. Повръщах, докато си помислих, че ще припадна. Плачех и молех Господа да ми прости, да прекрати повръщането ми, преди да съм загубила бебето, ако наистина съм била бременна. Следващото, което си спомням е, как стоя в спалнята му с пръсти в устата, без даже да съзнавам какво правя — казвам ти, че виждах как го правя, сякаш гледах всичко отстрани, като във филм. И след това отново повърнах.

Госпожа Паркър ме чу и се приближи до вратата и ме попита дали съм наред. Това ми помогна да се взема в ръце и когато Джони се върна в оная нощ, вече бях преодоляла най-лошото. Той бе пиян и търсеше само как да се заяде. Когато не му дадох никакъв повод, той просто ме удари в окото и излезе навън. Бях почти щастлива, тъй като това ми даде нещо друго, за което да си мисля.

На следващия ден, когато влязох в апартамента на господин Джефърис, той седеше в салона, все още по пижама и драскаше нещо върху жълт лист за бележки. Винаги пътуваше с няколко снопчета жълти листчета, привързани с голям червен ластик, до самия си край. Когато дойде в „Льо Пале“ за последен път и не ги видях, разбрах, че е решил да умре. Но изобщо не съжалих за това.

Марта погледна към прозореца на дневната с изражение, в което нямаше капка милост или прошка, това бе студен и напълно безсърдечен поглед.