Стивън Кинг - Посвещение

— Не, не, не — каза Марта и се усмихна. — Съставила си си погрешно впечатление. Сигурно си мислиш, че този човек и приятелите му се държат като някои от тези рок групи, които обичат да съсипват апартаментите и да хвърлят диваните през прозорците. Джефърис не бе обикновен мърморко, като моят Пийт, той бе излязъл от Уест Пойнт със звание лейтенант и бе завършил войната като майор. В него имаше качество, той произлизаше от една от онези стари южняшки фамилии, които имат огромни къщи, пълни със стари картини, на които всички яздят коне и приличат на истински благородници. Той можеше да завърже връзката си по четири различни начина и знаеше как да се надвеси над ръката на една дама, за да я целуне. Той бе въплъщението на истинския стил, казвам ти.

Усмивката на Марта малко помръкна, когато произнесе думата „стил“, устата й се изкриви и придоби едновременно горчиво и подигравателно изражение.

— Понякога той и приятелите му вдигаха малко повече шум, но никога не вдигаха гюрултия — има известна разлика, въпреки че е трудно да се обясни и винаги бяха под контрол. Ако имаше оплакване от съседната стая — тъй като той отсядаше в ъглов апартамент, имаше само един съсед — и някой от рецепцията се обаждаше в стаята на г-н Джефърис и се обръщаше към него с молба да не вдигат толкова шум, винаги се съобразяваха с това. Разбираш ли?

— Да.

— И това не е всичко. Един изискан хотел може да работи за хора като господин Джефърис. Той може да ги защитава. Те могат да си правят купоните и да прекарват приятно времето си с поркане и карти и може би даже и с малко дрога.

— Той друсаше ли се?

— По дяволите, не зная. Накрая гълташе много хапчета и един Господ знаеше какви бяха те, но всички те бяха в шишенца с етикети, върху които бяха написани лекарските предписания. Просто искам да кажа, че стилът — става дума в представата на южняшкия джентълмен — изисква стил. Той бе постоянен посетител на „Льо Пале“ и сигурно ще си помислиш, че фактът, че бе известен писател е бил от голямо значение за администрацията на хотела, но това е защото не си работила в „Льо Пале“ толкова дълго като мен. Разбира се, че неговата известност бе важна за тях, но това бе само надводната част на айсберга. Това, което бе по-важно е, че той идваше в продължение на дълго време и баща му, който бе крупен земевладелец някъде около Портървил, бе редовен гост на хотела преди него. Хората, които тогава управляваха хотела, вярваха в традицията. Зная, че тези, които сега го управляват казват същото, но може би само когато им отърва, но в ония времена наистина вярваха в нея. Когато разбираха, че господин Джефърис идва в Ню Йорк, със „Съдърн Флайър“ от Бърмингъм, обикновено изпразваха стаята до ъгловия апартамент, освен ако хотелът не бе претъпкан. Никога не го караха да плаща за празната стая до неговата, просто се опитваха да му спестят неудобството да убеждава приятелите си да не вдигат толкова шум.

Дарси поклати бавно глава.

— Това е удивително.

— Не го вярваш, нали, скъпа?

— О, да вярвам, но въпреки това е удивително.

Горчивата подигравателна усмивка отново се появи на лицето на Марта Роузуол:

— О, що се отнася до стила, той няма равен на себе си… Представи си очарованието на Робърт Лий в „Звезди и полоси“… или поне нямаше равен. По дяволите, дори аз съзнавах, че той въплъщава истинското качество и стил, че не е от хората, които крещят от прозорците или разказват тъпи вицове на приятелите си. Въпреки това, той ненавиждаше чернокожите, да не си помислиш нещо друго, но помниш, че ти казах, че той принадлежи към племето на калните копелета? Бе факт, че що се касае до ненавист и омраза, Питър Джефърис даваше равни шансове на всички, никого не дискриминираше. Когато Джон Кенеди загина, Джефърис по едно съвпадение бе в този град и направи истински купон. Всичките му приятели бяха тук и партито продължи и до следващия ден. Едва можах да понеса всичко това, нещата, които казваха бяха непоносими за мен — как нещата ще бъдат прекрасни, само ако някой пречука и брат му, който няма да бъде щастлив, докато всички прилични бели младежи не се чукат, слушайки „Бийтълс“ по стереоуредбите, а цветнокожите (така обикновено наричаха чернокожите, „цветнокожи“, не обичах този превзет начин, по който обикновено се изразяват обратните) не тичат като щури по улиците с телевизор под всяка ръка.

Бе толкова лошо, че знаех, че няма да издържа и ще се развикам. Продължих да си налагам да запазя спокойствие и да свърша работата си колкото се може по-бързо, продължих да си повтарям, че този човек бе естественият баща на моя Пийт, продължих да си повтарям, че Пийт бе само на три години и аз се нуждаех от тази работа и щях да я загубя, ако не държа устата си затворена.