Стивън Кинг - Дяволски оркестър

— Обръщай назад — каза тя рязко. — Тук е достатъчно широко, ако внимаваш.

Той се обърна бавно и я погледна, а на нея в този момент й бе все едно какво изражение ще прочете на лицето му. Той я гледаше така, сякаш тя бе полудяла.

— Скъпа, какво искаш…

— Не го харесвам, това е всичко. Тя почувства как лицето й почервеня, но продължи, въпреки нахлулата в нея топлина. — Напомня ми за една страховита история, която прочетох, когато бях тийнейджърка. — Тя спря. — Също така ми напомня за захарната къщичка от Хензел и Гретел.

Той продължи да я гледа с типичното си изражение „Не вярвам на очите си“ и тя осъзна, че той наистина ще отиде там — това бе просто част от същия проклет твърдоглав порив, който ги бе накарал да излязат от главния път. Той искаше да изследва непознати места, за Бога. И той искаше, разбира се, сувенир. Фланелка, купена в местния супер ще свърши работа, фланелка, на която да пише нещо умно като „Бях в Рая на Рокендрола и да знаете, че имат страхотен оркестър“.

— Скъпа — това бе мекият, нежен глас, който той използваше, когато възнамеряваше да я уговори да направи нещо или да го направи въпрос на живот и смърт.

— О, моля те, престани. Ако искаш да направиш нещо приятно за мен, обърни в обратна посока и ни откарай до Магистрала № 58. Ако направиш това, ще ти позволя тази вечер да си вземеш пак десерта. Даже двойна порция, ако пожелаеш.

Той дълбоко въздъхна, с ръце върху волана и очи вперени напред. Най-накрая, без да я погледне, той каза:

— Погледни през долината, Мери. Виждаш ли пътя, който води чак до отдалечения хълм?

— Да, виждам го.

— Виждаш ли колко е широк? Колко гладък? Колко добре асфалтиран?

— Кларк, това едва ли е…

— Погледни! Струва ми се, че виждам истински автобус по пътя. — Той посочи един жълт автобус, който се търкаляше по пътя към града, металната му повърхност блестеше на горещото следобедно слънце. — Ето още едно превозно средство, което срещнахме в тази част на света.

— Въпреки това…

Той сграбчи картата, която лежеше в конзолата на арматурното табло, и когато се обърна към нея, Мери осъзна с безсилно негодувание, че мекият, увещаващ глас временно е прикрил факта, че на него вече му е писнало да се разправя с нея.

— Слушай, Мери, и внимавай, за да няма после въпроси. Може би ще мога да обърна тук, може и да не мога — по-широко е, но не съм толкова сигурен като теб, че е достатъчно широко. И теренът ми изглежда все още достатъчно разкалян.

— Кларк, моля те да не ми крещиш така. Заболява ме главата.

Той направи видимо усилие и успокои гласа си.

— Ако обърнем тук, ни остават двадесетина километра до Магистрала № 58, по същия скапан път, по който минахме току-що.

— Двадесет километра не е толкова много. — Тя положи усилие гласът й да прозвучи достатъчно твърдо, дори и само за собствено успокоение, но почувства как волята й отслабва. Ненавиждаше се, но това нямаше да промени нещата. Имаше ужасно подозрение, че по този начин мъжете почти винаги надделяват: не поради това, че са прави, а поради това, че неуморно доказват собствената си правота. Те спорят така както играят футбол и ако им се противопоставиш, почти винаги ще завършиш дискусията с насинена душа.

— Не, двадесет километра не е чак толкова много — каза той с най-сладкия си и разумен глас, който издаваше на хиляда километра „Бъди благодарна, че не се опитвам да те удуша“, — но какво ще кажеш за тези осемдесет километра, които ще трябва да изминем, за да заобиколим тези гори, след като излезем на Магистрала № 58?

— Поставяш нещата така, сякаш гоним някакъв влак, Кларк!

— Просто ми писна от всичко това. Хвърляш един поглед на едно приятно градче със забавно именце и казваш, че ти напомня за „Петък Тринадесети, Част XX“ или някаква друга загубена история и искаш да се върнем. А този път ей там — посочи той към долината — води точно на юг. Сигурно има по-малко от половин час оттук до Токийти Фолз, ако минем по този път.

— Точно това ми каза в Оукридж, преди да поемем по тази част от частното пътуване, което спокойно можем да наречем както Бийтълс „Меджикъл Мистери Тауьр“.

Той я погледна още за миг, устата му се бе затворила, сякаш затворена от внезапен спазъм, след това той стисна скоростния лост.

— По дяволите — изръмжа той. — Ще се върнем. Но ако срещнем една кола по пътя, само една, ще се върнем пак в Рая на Рокендрола. Така че…

Тя сложи ръка върху неговата, преди той да превключи съединителя за втори път през този ден.