Стивън Кинг - Дяволски оркестър

Той премигна, сведе очи и кимна.

— Да се върнем, ама виждаш колко е тесен пътят и колко са размекнати канавките. Ако тръгнем да се връщаме… — Той поклати глава и въздъхна.

— Значи продължаваме.

— Така мисля. Ако пътят окончателно ни отведе до ада, ще трябва да опитаме да се върнем.

— Но дотогава ще сме затънали още по-дълбоко, нали? До този миг тя отлично успяваше да се предпази от излишна нервност и да не допуска в гласа й да се промъкне дори нотка на обвинение, но ставаше все по-трудно и все по-трудно да продължава. Беше й писнало, беше й дошло до гуша и беше бясна и от самата себе си — поради това, че го остави да ги замъкне в тази пустош на първо място и за мекушавия начин, по който се държеше към него сега.

— Да, но мисля, че шансовете да намерим широко място пред нас са по-големи, отколкото вероятността да обърнем и да се върнем по този скапан път. Ако се окаже, че трябва да се връщаме, ще го направя на етапи — пет минути назад, десет минути почивка, още пет минути назад. — Той се усмихна неубедително. — Това ще бъде приключение.

— Да, със сигурност ще бъде приключение — каза Мери, като отново си помисли, че нейното определение за подобен род неща не бе приключение, а пълна досада. — Сигурен ли си, че не настояваш да продължим, защото дълбоко в сърцето си вярваш, че зад следващия хълм ни очаква Токийти Фолз.

За миг й се стори, че устата му изчезва изцяло и тя се подготви за взрив от праведен мъжки гняв. След това раменете му се отпуснаха и той само поклати глава. В този миг тя видя как ще изглежда той след тридесет години и това я изплаши много повече, отколкото да заседнат на второстепенен път в тази пълна пустош.

— Не — каза той. — Предполагам, че съм се отказал от Токийти Фолз. Едно от основните правила при пътуване в Америка е, че пътищата без електропроводи поне от едната страна на пътя обикновено не водят до никъде.

Значи и той го бе забелязал.

— Хайде — каза той, като отново влезе в колата. — Ще положа всички усилия, за да се измъкнем от тази каша. И следващия път ще те послушам.

„Да, да — помисли си Мери със смесица от забава и уморено негодувание. — И преди съм я чувала тази песен.“ Но преди той да може да натисне лоста за автоматично превключване на скоростите, тя сложи ръката си върху неговата.

— Зная, че ще го направиш — каза тя, като обърна внимание на това, което той бе казал в обещание. — Сега важното е да се измъкнем от тази бъркотия.

— Разчитай на мен — каза Кларк.

— И внимавай.

— Разчитай на мен и за това. — Той й се усмихна дискретно, което я накара да се почувства малко по-добре, след това включи Принцесата на скорост. Големият сив мерцедес, който изглеждаше съвсем не на място в тези затънтени гори, започна отново да пълзи по сенчестия коловоз.

Преминаха още километър и нещо според километража и нищо не се промени, с изключение на ширината на коловоза, по който караха: пътят стана още по-тесен. Мери си помисли, че покритите с мъх ели, напомнят сега не на гладни гости на банкет, а на болезнено любопитни зрители на мястото на тежко произшествие. Ако коловозът стане прекалено тесен, скоро те ще започнат да чуват шумоленето на клонките по вратите на колата. Земята под дърветата междувременно се превърна от размекната почва в блатиста, Мери видя локвите застояла вода, прашна и покрита от падналите борови иглички. Сърцето й сега биеше прекалено бързо и на два пъти тя се усети, че гризе ноктите си, навик, от който тя мислеше, че се е отказала година, преди да се омъжи за Кларк. Бе започнала да осъзнава, че ако сега закъсат по пътя, почти със сигурност ще прекарат нощта в принудително къмпиране в Принцесата. А в тези гори имаше животни — тя ги бе чула как шумолят, докато минават наоколо. Някои от тях изглеждаха достатъчно големи, можеше да са мечки. Мисълта да се сблъскат с мечка, докато стоят и гледат техния закъсал и напълно безнадежден мерцедес, я накара да преглътне нещо, което имаше вкуса и приличаше на голям тампон.

— Кларк, мисля, че ще е по-добре да се откажем и да се опитаме да се върнем назад. Вече мина три часа и…

— Я погледни насам — каза той и посочи напред. — Това знак ли е?

Тя премигна. Пред тях платното се извишаваше по гъсто обрасъл с гора хълм. Някакъв яркосин правоъгълен знак се издигаше близо до върха на хълма.

— Да — каза тя. — Наистина е знак.

— Страхотно! Можеш ли да го прочетеш?

— Ъхъ — той казва: АКО СИ ДОШЪЛ ДОТУК, НАИСТИНА СИ СЕ ПРЕЦАКАЛ.

Той й хвърли поглед, в който се четеше и веселост и раздразнение.