Стивън Кинг - Дяволски оркестър

— Много смешно, Мери.

— Благодаря ти, Кларк, ще продължа в тоя дух.

— Ще се изкачим до върха на хълма, ще прочетем знака и ще видим какво има на отвъдната му страна. Ако не видим нещо обнадеждаващо, ще се върнем. Съгласна?

— Съгласна.

Той я потупа по бедрото, след това предпазливо подкара колата. Мерцедесът се придвижваше толкова бавно, че можеха да чуят мекия звук на плевелите по средата на коловоза, които стържеха по каросерията на колата. Мери наистина можеше да различи думите на знака сега, но първоначално ги отхвърли, тъй като помисли, че сигурно нещо е объркала — бе прекалено безумно като идея. Но те се приближиха още повече и думите не се промениха.

— Това ли пише, което ми се стори, че прочетох? — попита я Кларк. Мери се засмя нервно и объркано.

— Да, точно това… но сигурно някой си е въобразил, че е много остроумен и си е направил тази тъпа шега. Не мислиш ли?

— Отказах се от мисленето — то непрекъснато ме вкарва в някаква беля. Но виждам нещо, което не е шега. Погледни, Мери!

На десет или петнадесет метра под знака — точно преди гребена на хълма, пътят рязко се разширяваше и сега отново бе асфалтиран и с ярки разделителни линии. Мери почувства как безпокойството се откъсна от сърцето й като огромна скала.

Кларк се ухили:

— Не е ли красиво?

Тя кимна щастливо и се усмихна на свой ред.

Те стигнаха до знака и Кларк спря. Отново го прочетоха:

Сигурно е шега — повтори тя.

— Може би не.

— Град, наречен Рокендрол Рай? Хайде де, Кларк.

— Защо не? Има град Истина или Последствия, Ню Мексико, Сухата Акула, Невада и град в Пенсилвания наречен Сношение. Тогава защо да няма Рокендрол Рай в Орегон?

Тя се засмя замаяно. Чувството на облекчение сега бе почти невероятно.

— Ти си го измисли.

— Кое?

— Сношение, Пенсилвания.

— Не съм го измислил. Ралф Гинзбърг се опита да изпрати списание, наречено Ерос оттам. Заради пощенската марка. Федералните не му позволиха. Кълна се. И кой знае? Може би градът е основан от група хипита, живеещи в комуна близо до природата. Те също са станали конформисти и са се подчинили на противните им норми — Лайънс, Елкс, Джейсис, но оригиналното име е останало. — Той се запали от тази идея и откри, че е едновременно и забавна и невероятно сладка. — Освен това, не мисля, че има значение. Това, което има значение е, че най-накрая излязохме на човешки асфалтов път, скъпа. Това, по което шофираме в момента.

Тя кимна:

— Карай си колата… но внимавай.

— Можеш да бъдеш сигурна. — Принцесата се плъзна по шосето, което не бе асфалтирано, а покрито с гладка изкуствена материя, без нито една кръпка или разширение встрани. — Викат ми Осторожния…

Те стигнаха гребена на хълма и последната дума замря в устата му. Той натисна спирачката толкова рязко, че предпазните им колани се заключиха, след това отново натисна лоста на скоростите в неутрално положение.

— Боже мой! — каза Кларк.

Те седяха в бездействащия мерцедес с отворени уста, зяпнали по града, който лежеше под тях.

Това бе един град — съвършено бижу, сгушено в малка, плитка долина като трапчинка. Приликата му с картина на Норман Рокуел и илюстрациите на малки градове на Къриъри Айвз бе, поне за Мери, поразителна. Тя се опита да си обясни всичко това просто с географията, начина, по който пътят се извиваше надолу в долината, начина, по който градът бе заобиколен с дълбока зелено-черна гора — простираха се километри стари, дебели ели, които растяха в нищо необезпокоявано изобилие отвъд отдалечените забутани полета — но всичко това бе повече от географията и тя предполагаше, че и Кларк го знае не по-зле от нея. Имаше нещо прекалено съвършено балансирано например за църковните кули — една на северния край на града, а другата на южния край. Хамбареночервената сграда на изток трябваше да бъде училището, а голямата бяла сграда на запад, тази с часовниковата кула на върха и сателитна антена отстрани, трябваше да бъде кметството. Всичките домове изглеждаха невъзможно подредени и уютни, от рода на красивите къщички, които можеш да видиш в рекламните обявления в списанията преди Втората световна война като Сатърди Ивнинг Пост и Америкън Мъркюри.

„Поне от един-два комина трябва да се издига дим“ — помисли Мери и след като внимателно огледа градчето, видя, че от никъде не се стели дим. Изведнъж си припомни разказ от Марсианските хроники на Рей Бредбъри: „Марс е раят“, бе наречен той и марсианците бяха хитро маскирали кланицата така, че тя приличаше на най-съкровения спомен за родния град на всеки един.