Стивън Кинг - Случаят, разкрит от доктора

Струва ми се, че има само един случай, при който аз всъщност разкрих престъпление, преди моя почти легендарен приятел, господин Шерлок Холмс. Казвам струва ми се, защото паметта ми започна да избледнява тук-там, откакто влязох в деветото си десетилетие. Сега, като наближавам стоте години, всичко започна да се замъглява. Може да е имало и друг случай, но ако е така, то аз не си го спомням.

Съмнявам се, че някога ще забравя тази история, независимо колко неясни могат да станат мислите и спомените ми и реших, че ще е най-добре да запиша всичко, преди Господ да затвори писалката ми завинаги. Не мога да обидя паметта на Холмс, той е в гроба от четиридесет години. А това е твърде дълго време, за да остане една история неразказана. Дори Лестрейд, който се възползваше от време на време от Холмс, но никога не го е обичал особено, запази мълчание по въпроса за Лорд Хъл — той едва ли можеше да направи нещо друго, като се вземат предвид обстоятелствата. Но дори обстоятелствата да бяха други, не вярвам, че той щеше да го направи. Те с Холмс непрекъснато се заяждаха един с друг и вярвам, че Холмс може да е таил в сърцето си истинска омраза към полицая (въпреки, ме той никога не би признал такова долно чувство), но Лестрейд хранеше странно уважение към моя приятел.

Беше влажен, мрачен следобед и часовникът току-що бе ударил един и половина. Холмс седеше до прозореца и държеше цигулката си, но не свиреше, а гледаше тихо сипещия се дъжд. Имаше периоди, особено след като бе оставил кокаина, когато Холмс ставаше омърлушен до начумереност, предимно ако небето се задържеше навъсено и сиво в продължение на седмица, а този ден имаше повод да е двойно разочарован, защото барометърът се вдигаше от предната нощ и той бе прогнозирал с най-голяма увереност, че времето ще се оправи най-късно до десет сутринта. Вместо това, мъглата, която висеше във въздуха, когато се събудих се бе сгъстила и се бе превърнала в постоянен дъжд, а ако имаше причина, която да накара Холмс да се омърлуши повече от лошото време, това бе фактът, че е сбъркал.

Изведнъж той се изправи, опъвайки, без да иска, една от струните на цигулката и се засмя саркастично:

— Уотсън! Погледни само! Каква гледка! Такава мокра хрътка никога не си виждал!

Разбира се, това бе Лестрейд, седнал на задната седалка на открит файтон, а дъждът канеше в приближените му, злобно любопитни очи. Той скочи в движение. Подхвърли монета и се запъти към Бейкър стрийт 221 В. Движеше се много бързо и аз си помислих, че ще връхлети през вратата ни като стенобойна машина.

Чух как госпожа Хъдсън протестира относно силно намокреното му състояние и ефектът, който би могло да има върху килимите на долния и на горния етаж и тогава Холмс, който можеше да накара Лестрейд да си прибере рогцата, ако решеше, скочи към вратата и извика надолу към стълбището:

— Оставете го да се качи, госпожо Хъдсън. Ще му дам да стъпи върху някой вестник, ако се наложи да остане дълго, но всъщност си мисля, да, аз наистина мисля, че…

В този момент Лестрейд вече трополеше нагоре по стълбите, оставяйки на долния етаж протестиращата госпожа Хъдсън. Беше зачервен, очите му блестяха, а зъбите му — определено пожълтели от тютюна — се бяха оголили във вълча усмивка.

— Инспектор Лестрейд! — весело възкликна Холмс. — Какво Ви носи в такава…

Той не продължи нататък. Задъхан от изкачването на стълбите, Лестрейд каза:

— Чувал съм циганите да казват, че дяволът изпълнявал желанията. Сега го вярвам. Елате веднага и си опитайте късмета, Холмс. Трупът е все още топъл, а заподозрените са наредени и чакат.

— Плашите ме с настървението си, Лестрейд! — извика Холмс, а веждите му се повдигнаха леко в саркастична извивка.

— Я не ми се правете на срамежлива теменужка, човече. Идвам на бегом, за да предложа такова нещо, което вие, въпреки гордостта си, сте пожелавали поне сто пъти в мое присъствие: съвършената мистерия в заключено помещение.

Холмс се бе запътил към ъгъла, вероятно за да вземе ужасния си бастун със златен връх, към който се бе привързал този сезон по някаква своя причина. Сега той се спусна върху мокрия ни посетител с широко отворени очи.

— Лестрейд, сериозно ли говорите?

— Щях ли да рискувам да пипна пневмония в този открит файтон, ако не бях сериозен? — контрира го Лестрейд.

Тогава Холмс се обърна към мен и за първи и единствен път чух думите, които са му били многократно приписвани: