Стивън Кинг - Случаят, разкрит от доктора

— А завещанието е било документът, с който били държани в робство — измърмори Холмс.

— Точно така, старче. В момента на смъртта, състоянието на Хъл е възлизало на триста хиляди лири. Той никога не ги оставял да приемат нещата на доверие; карал главният счетоводител да идва в къщата на всеки три месеца и подробно да разяснява баланса на компанията „Морски превози — Хъл“, въпреки че той самият здраво стискал портфейла си и въобще не го отварял.

— Дявол! — възкликнах аз, мислейки си за жестоките момчета, които виждах понякога на Ийст Чапъл или Пикадили, момчета, който ще подадат бонбон на някое гладно куче, за да го накарат да се изправи на задните си крака… а след това го лапват сами, докато гладното животно ги гледа. Много скоро щях да открия, че това сравнение е много по-точно, отколкото си бях мислил.

— След неговата смърт лейди Ребека ще получи сто и петдесет хиляди лири. Уилям, най-големият, трябва да получи петдесет хиляди; Джори, средният — четиридесет, и Стефан, най-малкият — тридесет.

— А останалите тридесет хиляди? — попитах аз.

— Дребни посмъртни дарове, Уотсън: на братовчед в Уелс, на леля в Бретан (обаче нито грош за роднините на лейди Хъл), пет хиляди за дребни завещания към слугите. О, да — това ще ви хареса, Холмс, — десет хиляди лири на Дома за изоставени котки на госпожа Хемфил.

— Вие се шегувате! — извиках аз, въпреки че, ако Лестрейд очакваше подобна реакция от Холмс, трябваше да се разочарова. Холмс просто запали отново лулата си, кимна така, сякаш бе очаквал такова нещо… или нещо подобно. — Когато има бебета, които умират от глад в Ийст Енд, а дванадесетгодишни деца работят по петдесет часа на седмица в заводите, този човек е оставил десет хиляди лири на… едно общежитие за котки?

— Точно така — каза внимателно Лестрейд. — Още повече, той е щял да остави двадесет и седем пъти по-голяма сума на Изоставените котки на госпожа Хемфил, ако не се е случило това нещо тази сутрин — все едно кой го е извършил.

Можах само да зяпна и да се опитам да умножа наум. Докато идвах до заключението, че лорд Хъл е имал намерение да остави без наследство жена си и синовете си в полза на дом за котки, Холмс гледаше кисело към Лестрейд и каза нещо, което според мен, бе ни в клин, ни в ръкав.

— Ще кихам, нали?

Лестрейд се усмихна. Това бе усмивка, преливаща от най-сладки чувства.

— Да, скъпи ми Холмс. Страхувам се, че много пъти и много здраво.

Холмс извади лулата от устата си, от която най-накрая бе започнал да всмуква със задоволство (разбрах го по начина, по който се бе отпуснал назад на мястото си), погледна я за миг, след това я извади навън на дъжда. По-шокиран от всякога, аз го наблюдавах как изтърси влажния, димящ тютюн.

— Колко пъти? — попита Холмс.

— Десет — каза Лестрейд с дяволска усмивка.

— Подозирах, че има нещо повече от това Ваше заключено помещение, което да Ви е накарало да тръгнете с открит файтон в толкова дъждовен ден — каза навъсено Холмс.

— Подозирайте каквото си желаете — каза весело Лестрейд. — Страхувам се, че ще трябва да продължа към мястото на престъплението — дългът зове, нали знаете — но ако проявявате интерес, мога да ви пусна заедно с любезния доктор.

— Вие сте единственият човек, когото познавам, чийто определено става по-остър в лошо време. Дали пък това е подсказва нещо за вашия характер, а? Но както и да е, това вероятно е тема за друг ден. Кажете ми, Лестрейд, кора лорд Хъл е почувствал със сигурност, че ще умре?

— Умре? — казах аз. — Но, скъпи ми Холмс, какво Ви дава право да мислите, че…

— Но това е съвсем явно, Уотсън — каза Холмс. ХИП, казвал съм ти го поне хиляда пъти — характерът индексира поведението. Било му е забавно да ги държи в робство чрез завещанието си. — Той погледна странично към Лестрейд. — Не е било уредено никакво попечителство доколкото разбирам. Нито пък някакъв допълнителен акт за унаследяване?

Лестрейд поклати глава:

— Не, никакви.

— Изумително! — казах аз.

— Съвсем не е, Уотсън, запомни — характерът индексира поведението. Искал е те да му се подчиняват с вярата, че всичко ще е тяхно, когато той им направи услугата да умре, но всъщност той въобще не е възнамерявал такова нещо. Всъщност такова поведение, би се разминало изцяло с неговия характер. Съгласен ли сте, Лестрейд?

— Всъщност, така е — отвърна Лестрейд.

— Тогава лесно стигаме до това заключение, нали Уотсън. Всичко е ясно, нали? Лорд Хъл си дава сметка, че умира. Изчаква… иска да бъде съвсем сигурен, че няма грешка, че това не е фалшива тревога… и тогава извиква обичаното си семейство при себе си. Кога? Тази сутрин ли, Лестрейд?