Стивън Кинг - Случаят, разкрит от доктора

Не минали и пет минути и от кабинета се разнесъл вик. Стефан изскочил от музикалния салон, където чукал отделни клавиши на пианото. Джори се сблъскал с него на вратата на кабинета. Уилям бил слязъл наполовина по стълбите, когато ги видял да влизат в кабинета, а Стенли, камериерът, излязъл от гардеробната на лорд Хъл и за втори път се приближил до парапета. Стенли е дал показания, че е видял Стефан Хъл да влиза в кабинета, Уилям да слиза по стълбата и почти да пада на мрамора, а лейди Хъл излязла от вратата на трапезарията, като продължавала да държи в ръка кана мляко. След няколко секунди и останалите прислужници се събрали.

Лорд Хъл бил паднал по очи върху писалището, а тримата братя стояли около него. Очите му били отворени, а погледът в тях… предполагам, че е бил пълен с изненада. Отново Ви казвам, че ако желаете, можете да приемете или да отхвърлите моето мнение, но на мен определено ми се стори, че това е изненада. В ръцете си стискал завещанието… старото. От новото не е имало и следа. А в гърба му е имало забита кама.

Като каза тези думи, Лестрейд почука на кочияша да продължи.

Влязохме в къщата, на чийто вход бяха застанали двама полицаи, с толкова каменни лица, сякаш бяха стража в Бъкингамския дворец. От входа започваше дълъг коридор, покрит с черни и бели мраморни плочи, като шахматна дъска. Те водеха към отворена врата в дъното, пред която бяха застанали на пост още двама полицаи — входа на злополучния кабинет. Наляво бяха стълбите, а надясно две врати: дневният салон и музикалният салон, предположих аз.

— Семейството се е събрало в дневния салон — каза Лестрейд.

— Добре — каза внимателно Холмс. — Но може би ще е по-добре, ако ние с Уотсън огледаме първо мястото на престъплението.

— Да дойда ли с вас?

— Може би не — каза Холмс. — Изнесено ли е тялото?

— Когато тръгвах за вашето жилище още беше тук, но сега сигурно вече го няма.

— Много добре.

Холмс тръгна. Аз го последвах. Лестрейд извика:

— Холмс!

Холмс се обърна с повдигнати вежди.

— Няма тайни плъзгащи се стени, няма тайни врати. За трети път казвам, ако искате вярвайте на думите ми, ако не искате недейте, Ваша работа.

— Предполагам ще изчакам, докато… — започна Холмс и в този момент започна да диша учестено. Той бръкна в джоба си, намери салфетка, най-вероятно отнесена по грешка от гостилницата, в която бяхме обядвали предната вечер, и мощно кихна в нея. Погледнах надолу и видях огромен котарак с белег, който бе толкова не на място в този огромен коридор, колкото щеше да е някое от онези хлапета, за които си бях помислил по-рано, ако бе започнало да се мотае в краката на Холмс. Едното му ухо бе плътно прилепнало към оголения череп. Другото липсваше, изгубено в някоя отдавнашна улична битка, помислих си аз.

Холмс кихна няколко пъти и се опита да изрита котката. Тя се отдалечи с укорителен поглед, а не с ядосано съскане, каквото би очаквал човек от толкова старо и опитно животно. Холмс погледна Лестрейд над салфетката с укор и насълзени очи. Лестрейд, който бе останал съвсем невъзмутим, подаде главата си напред и се ухили маймунски.

— Десет, Холмс — каза той. — Десет. Къщата е пълна с котки. Хъл умирал за котки. — С тези думи, той се отдалечи.

— От кога имаш това страдание, стари приятелю? — попитах аз. Бях леко обезпокоен.

— Винаги съм бил така — каза той и отново кихна. Думата алергия почти не беше позната преди толкова години, но неговият проблем бе именно такъв.

— Искаш ли да си тръгваме? — попитах аз. Веднъж бях свидетел на случай почти на задушаване, в резултат от, подобна непоносимост, в онзи случай бе към овце, но във всяко друго отношение непоносимостта бе съвсем сходна.

— На него това определено ще му хареса — каза Холмс. Нямаше нужда да ми казва кого има предвид. Холмс кихна още веднъж (на обикновено бледото му чело се появи голяма червена ивица) и след това минахме между двамата полицаи, застанали на входа на кабинета. Холмс затвори вратата след себе си.

Стаята бе дълга и сравнително тясна. Беше разположена в дъното на нещо като крило, като основната част на къщата се простираше от двете страни, на разстояние почти две трети от коридора. От двете страни на кабинета имаше прозорци, така че бе достатъчно светло, независимо от сивия, дъждовен ден. По стените имаше окачени пъстри морски карти в красиви дървени рамки, а сред тях се виждаха не по-малко красиви инструменти за определяне на времето, разположени в месингова кутия със стъкло отпред. В нея бе разположен ветромер (предположих, че Хъл бе инсталирал малките, въртящи се чашки на покрива на къщата), два термометъра, от които единият посочваше температурата отвън, а другият температурата в кабинета) и един барометър, който много приличаше на барометъра, който бе заблудил Холмс, че времето ще се промени. Видях, че барометърът продължава да се покачва и погледнах навън. Дъждът продължаваше да вали още по-силно, независимо дали барометърът се вдигаше или не. Вярвам, че ние хората знаем много, независимо дали с инструменти и прочее, но тогава бях достатъчно възрастен, за да зная, че не знаем и половината от онова, което смятаме, че знаем, а сега съм достатъчно възрастен, за да зная, че никога няма да го научим. Двамата с Холмс се спряхме, за да огледаме вратата. Резето бе разбито, но бе извито навътре, както и трябваше да бъде. Ключът продължаваше да е в ключалката, в завъртяно положение.